— Ще бъда до теб, когато започне битката. И не като някое безпомощно цвете, докато други жени — твоите гвардейки — рискуват живота си. Ако не друго, научи ме да се защитавам. Спокойно, няма да направя някоя глупост, като да се втурна в мелето например и да ти стоваря беля на главата. А и не искам хората да ме възприемат само като хубавата принцеса Зиа. Не искам да съм само бележка под линия в историческите хроники.
Обмислих молбата й. Стори ми се разумна. А после Зиа каза:
— А и с теб трябва да бъдем дискретни, любов моя. Тренировките ще са чудесен претекст да идвам и да си отивам, когато пожелая.
— Добре — казах аз. — Започваме утре.
Направихме го и тя се оказа толкова пламенна в тренировките, колкото и в любовта.
Междувременно конианците се готвеха за война. Съветът на чистите още се мотаеше с дискусии как точно да се води войната, но времето за празни приказки беше свършило.
С всеки ден корабите, приставащи във водите около острова, ставаха все повече. Понякога пристигаше един, друг път — половин дузина, а веднъж пристигна цяла флотилия от трийсетина кораба. Накрая броят им надхвърли четиристотин. Пристанището се напълни и закъснелите хвърляха котва извън него. Прииждаха от всички краища на царството — ако може да се нарече така разнородната смесица от стотици острови, разделени на групи и архипелази, всеки със свои обичаи и език. Комуникацията се осъществяваше или на кониански, който повечето от островните първенци знаеха в една или друга степен, или на изродения му търговски вариант, или с помощта на онези от моите орисианци, с които бях споделила езиковото заклинание.
Корабите също бяха разнородна смесица — от бойни по конструкция и предназначение до набързо преустроени търговски съдове и дори леки, хищни на вид галери, чиито екипажи обичайно се занимаваха с пиратство, а сега се бяха присламчили към конианците с надежда да приберат своя дял от плячката.
Бързината, с която конианците се настроиха за война, ме впечатли и попитах Зиа дали народът й притежава някакъв по-специален талант в това отношение.
— Не знам — каза тя и се прозина. — Но враждите тук са нещо обичайно. Ако искаш, ще накарам някой от слугите да ти покаже арсенала.
Поисках и на следващия ден ме заведоха в отделена с ограда и охранявана част от пристанището. Там научих тайната на конианците. „Арсеналът“ представляваше редица кейове — или по-скоро изкуствено създадени острови — с дълги складови помещения по протежение на всеки. Между кейовете минаваха тесни ивици вода, а в двата края имаше широки басейни. Кейовете гъмжаха от работници, които стигаха до тях по широки мостици от главния док. „Отпочиващите“ кораби биваха изтегляни в басейна в единия край с помощта на въжета, свързани към огромни шпилове на самия бряг. Мачтите и рейте им се сваляха и оголените от всичко движимо корпуси чакаха възникването на поредната криза.
Когато настъпеше моментът, големите плъзгащи се врати на складовете се отваряха да приемат теглените по тесните канали кораби. В първия се пазеха мачтите — всяка маркирана с номера на кораба, от който е била свалена. Кранове ги придвижваха над палубата и дърводелци ги закрепваха по местата им. После корабът се придвижваше към следващия склад, където го оборудваха с реи и стенги. След това идваше ред на безброй намотки с въжета и сложния процес по опъване на такелажа. После товареха платната. Слугата на Зиа ми обясни, че изолдианските корабостроители правели корабите си с еднакъв дизайн, така че оборудването да е взаимозаменяемо.
На този етап голите доскоро корпуси вече приличаха на кораби и продължаваха нататък по канала, където ги оборудваха с гребла и пейки за гребците, после идваше ред на каци с осолено говеждо и свинско, после одеяла, вино и бурета с прясна вода и така нататък, като всеки склад отговаряше за отделен артикул от продоволствието. Докато стигнат края на канала, бойните кораби бяха готови да приемат екипажите си и да се наредят при другите в крайбрежните води. Процесът по подготовката им беше впечатляващ… за разлика от самите кораби. Всички те бяха близнаци на огромната едномачтова галера, с която пътуваше Зиа, когато бурята захвърли кораба й върху рифовете при Заровете на Исполина. За разлика от Чола Ий и някои от островитяните по периферията на царството, конианците очевидно не харесваха бързите малки галери.
Постарах се да разбера как водят морските си битки конианците и тактиката им се оказа дори по-примитивна от онова, което аз и жените ми бяхме научили от краткия образователен курс, изнесен ни в началото на това сякаш безкрайно пътешествие. Бойните кораби качвали толкова войници, колкото могат да поберат — войници, които знаеха за корабите и морето по-малко и от мен, когато потеглихме от Ликантия. Капитаните имали простата задача да плават в плътно формирование с останалите кораби, докато не зърнат врага. Тогава се давала заповед за нападение, като атаките неизменно се провеждали в една или друга масова формация, зададена от командващия адмирал. Последната задача на капитана била да придвижи кораба си успоредно на вражеска единица. Тогава войниците се изсипвали вкупом на вражеската палуба. Цялото въоръжение на корабите, от катапултите до шиповете, предназначени да пробият обшивката на противника, се използваше за постигането на тази единствена цел. Тараните все още се смятаха за нововъведение, защото често атакуващият кораб понасял не по-малко щети от атакувания или пък морето го отнасяло настрани и прехвърлилите се на вражеската палуба войници не съумявали да доведат сражението до „подходящия завършек“. Това беше тукашната представа за морска битка, такава щеше и да си остане. Корабите на Сарзана нямало да се различават съществено от нашите, следователно изходът от битката щял да зависи от числеността, оръжията, магията — и най-вече от справедливостта. Лично аз рядко съм виждала последното да решава изхода на която и да било битка.