Сетих се какво бяха казали Стрикер и Дубан за галерата на Зиа по време на бурята, както и аналогията с нападнатата от вълци мечка, до която бях стигнала сама. Този път не се задоволих с разсъждения. На свечеряване привиквах при себе си Корайс, Исмет и Дика — смятах, че е важно и Дика да присъства на тези тайни срещи, защото от опит знаех, че новобранките често имат по-ясен поглед върху предстоящата битка и от най-опитния ветеран. Понякога привиквах и Полило въпреки шумните й протести, че е боец, а не тактик.
Купила бях евтин макет на чудовищните кониански кораби от една сергия и четирите сядахме около играчката, разглеждахме я от всички страни и мислехме усилено. Понякога мисленето се отплащаше, но по-често идеите ни бяха глупави или неизпълними. Аз обаче записвах всичко, макар че мразя да пиша, а и нямам дарба за думите, така че редовно си изливах яда в порой от ругатни. За какво си говорехме и какви плодове дадоха дългите часове на дискусии ще разкажа, когато му дойде времето.
Въпреки протестите на Зиа прехвърлих обучението й почти изцяло на Исмет. От опит знам, че приятелството не е добър съветник във военната подготовка. Чувствата неизменно подвеждат и те карат да се подхлъзнеш в едната или в другата посока — или да щадиш прекалено приятелката си, или да я тормозиш излишно. А и нищо не дава по-точна представа за напредъка ти от безпристрастната оценка на суров сержант. В резултат на всичко това принцесата тренираше заедно с другите гвардейки. Справяше се с лъка, копието и меча, сякаш беше родена за това, и си умираше от кеф всеки път, когато надвиеше спаринг партньорката си и я натупаше здравата с дървения меч. А като видях колко бързо се научи да пуска стрела след стрела в центъра на мишената, се поздравих мислено за решението да я прехвърля на Исмет, вместо да се червя, когато ученичката надмине „всезнаещата“ капитан Антеро, чиито умения с лъка не блестяха с нищо особено.
Физическите упражнения бяха друга работа. Всяка сутрин тичахме по околовръстния път, ограждащ изгърбената централна част на Изолда. Разстоянието никак не беше малко, някъде пет мили, ако не и повече — от пристанището до малка таверна близо до моята вила. Мина цяла седмица, докато Зиа успее да завърши първата обиколка. А когато й казах, че следващата ни цел е да удвоим разстоянието, после да го утроим и учетворим, направо си глътна езика.
— Е, до четири обиколки едва ли ще стигнем — успокоих я аз. — Няма да има време да влеем достатъчно сила в краката ти.
— Какво им е на краката ми? — нацупи се тя. — Не съм забелязала да им намираш кусури, когато не тичам с тях.
— О, краката ти са страхотни — казах аз. — И са достатъчно силни, когато са на врата ми. Но битките изискват повече сила от любовта. Краката на една гвардейка са по-важни дори от оръжията й. Именно с тях трябва да измине мили до бойното поле, пак те трябва да я носят по време на сражението, а ако така решат началниците — и да я разкарат оттам, когато боят приключи.
— Нали ще сме с кораби? — възрази тя. — Те ще ни закарат до сражението и ще ни върнат обратно. Така че една обиколка със сигурност е достатъчна.