На мен обаче думите му ми прозвучаха като лошо предзнаменование.
Една вечер със Зиа се разхождахме в градината, преди тя да си тръгне, и аз я попитах дали баща й подозира за връзката ни.
Напоследък е толкова зает — каза тя, — че не му остава време за нищо друго. А дори да е заподозрял нещо, не би искал да вдига шум по въпроса от страх, че колегите му в Съвета на чистите може да разберат.
— Трябва да кажа, че групичката им едва ли си заслужава името — отбелязах.
— Така е, повярвай ми — каза тя. — Ако държаха на клетвите си, курвите отдавна щяха да са стигнали до просешка тояга. А младите роби и от двата пола, имали нещастието да попаднат в техните домакинства, щяха да имат повод за невиждана радост.
— Добродетелни или не — казах аз, — името, което са си избрали, звучи странно за едно управително тяло.
— За това е виновен един от моите по-разпуснати предци — засмя се Зиа. — Развратността му стигала до такива крайности, че дори построил храмове — разбирай публични домове — в чест на някои от по-разгулните ни божества. Освен това не пропускал да се възползва от по-хубавите девойки и младежи сред прислугата. Стигнало се дотам, че бароните се разбунтували и го принудили да престане. Точно тогава бил създаден Съветът на чистите. Първоначалната му задача била да следи за моралните устои на конианското общество. А после, когато Сарзанът беше свален от трона, Съветът се оказа единствената традиционна институция по старото ни законодателство, която позволяваше на бароните да вземат властта.
— Мислиш ли, че Кония ще се върне някога към монархията като форма на управление? — попитах.
Зиа се замисли сериозно. Приседна на ръба на фонтана и плъзна пръсти по водата.
— Баща ми определено се надява това да стане — каза накрая. — Както и част от другите благородници, които имат царска кръв в жилите. Но ако се стигне до това, никой от тях, дори баща ми, не би се осмелил да се обяви за цар. Би било твърде рисковано. Истината е, че царете на Кония бяха свалени от тълпата. Сарзанът се появи по-късно. А баща ми и другите се боят от гнева на народните маси почти толкова, колкото се страхуват от Сарзана. Така че мисля, че в обозримо бъдеще никой няма да предяви претенции към трона. Поне никой от тяхното поколение. А какво ще направят децата им, не знам.
— Ти например?
— Никога не съм се замисляла по въпроса — каза тя. — Би било глупаво да храня подобни амбиции.
— Кония имала ли е някога царица?
Зиа кимна.
— Моята прабаба — починала е много преди аз да се родя — е била царица. Съпругът й не е имал реална власт, дори не е носел титлата цар, а само консорт.
Отворих уста да повторя въпроса си дали наистина не е обмисляла варианта да седне на трона. Но нещо в погледа й ми подсказа, че ще е по-разумно да приема думите й на доверие. В края на краищата царете и цариците никога не лъжат. Само променят при нужда мнението си.
Едно от най-полезните неща, които произлязоха от храбрата и заявена на всеослушание решимост на Зиа да участва лично в бойните действия, беше, че войната се превърна в свещен кръстоносен поход. Опитът ми показваше, че войните се започват от благородници с хартия и се довършват от селяни с кръв, а онези, които ще извлекат най-голяма полза от победата, гледат да стоят колкото се може по-далеч от бойното поле. Ала заразени от примера на Зиа, младите аристократи на Кония се стичаха масово под знамената.
За разлика от Зиа обаче всички доброволци бяха мъже и това ме накара да се замисля, че въпреки неравностойното отношение към жените в Ориса, което открай време ме възмущаваше дълбоко, ние поне си имахме Маранонската гвардия. Не беше кой знае какво, но изглеждаше адски прогресивно в сравнение с малоумната политика и практика в други градове и царства.
Не си бях давала сметка колко популярна е Зиа сред хората от собствената си класа и поколение, докато не се заредиха опашките от богато облечени мъже, които чакаха що-годе търпеливо реда си пред наборните павилиони по пазарите. За онези, които имаха някакъв опит с меча или корабоплаването, лесно се намираше подходящо място във флота, ала в по-голямата си част благородната младеж на Кония владееше единствено различните видове спортен лов и други дворцови забавления. Нямало значение, твърдяха те. Готови били да служат, както ние преценим, от квартир-майстори до обикновени юнги. И повечето наистина спазиха думата си, служиха добре и с желание. Което ме изненада, защото не вярвах, че тези мекушави младежи ще издържат тормоза на помощник-капитаните, които ги юркат от мачта на мачта, или крясъците на сержант Исмет и конианските подофицери.