— Нищо подобно — каза тя. — Личи ти, даже името й произнасяш по особен начин. Тя си играе с теб. Курвата му с курва! Още щом се прибереш в Ориса, ще си набръчка нослето и ти ще й паднеш моментално в обятията.
— Кълна се, Зиа, обичам теб и никоя друга — възразих горещо аз.
Тя се разплака и след малко ми позволи да я успокоя. Шептях името й и настоявах да ми повярва, че обичам само нея. Накрая се сдобрихме. Сексът на опрощението беше горещ и бурен и когато си тръгна, Зиа преливаше от усмивки. Повече не повдигнахме този въпрос. Трябва да призная обаче, че обвиненията й ме накараха да се замисля. Възможно ли беше още да съм влюбена в Трис? И колкото и да беше невероятно, не бих могла да се закълна пред себе си в противното.
Разкази за поредните жестокости на Сарзана пристигаха с всеки нов кораб, хвърлил котва в изолдиански води. Предполагам, че делата му целяха да ни хвърлят в паника и да повлияят пагубно на преценката ни, като ни подтикнат към някоя военна глупост или дори към капитулация. В огромната си част обаче те постигаха обратния ефект. Сарзанът подлагаше на огън и сеч всеки остров и пристанище по пътя си, без значение дали са го посрещнали враждебно, обявили са неутралитет или са развели бели знамена, и това само засилваше решимостта ни. За всички ни беше повече от ясно, че е невъзможно да се постигне примирие, компромис или взаимни отстъпки. А и да имаше такива, които смятаха, че режимът на Сарзана не е бил чак толкова ужасен и е за предпочитане пред сегашното управление, те си държаха езика зад зъбите и се включваха в общия патриотичен хор.
На няколко пъти чух изразено на глас учудване как така Сарзанът се е „променил“ толкова. Знаех, че съюзът му с властелина е влял допълнителна доза мрак в делата му, но разликата между сегашното му поведение и предишната му тирания беше въпрос единствено на степенуване.
Рано една сутрин се сблъсках по най-грозен начин със злината му, когато вахтеният ме извика на палубата. На практика имах две щабквартири, едната в двореца, където провеждах официалните си срещи и по-многобройните съвещания, другата — на старата ни галера, в каютата, която бяхме приспособили за Зиа. Именно там работех върху секретните или изключително важни въпроси. Този втори „команден център“ ми беше необходим и като напомняне да стоя настрана от политиканстването, заговорите и проблемите на конианците. Дългът ми беше простичък — най-напред към Ориса, която трябваше да отърва веднъж и завинаги от заплахата на властелина; към собствените ми гвардейки; и накрая, към наемниците на Чола Ий. В крайна сметка нищо друго — освен дълга към собствената ми душа — не беше от съществено значение.
Когато палубният офицер ме попита дали имам време да се срещна с един човек, забързах нагоре, отегчена до смърт от списъци с провизии, дежурства и останалите войнишки задължения, за които не се пее в баладите. На палубата ме чакаше строен мъж към петдесетте. Брадата му беше грижливо подрязана, косата прибрана на малка опашка. Облечен беше в свободни семпли дрехи. Меч и кинжал висяха на колан с ремък през рамото, ножниците бяха потъмнели от старост, а дръжките на оръжията — излъскани от дългогодишна употреба. Явно си имах работа с войник. Само едно нещо ми се стори странно. Не носеше пръстени и бижута, но зад едното му ухо беше пъхната тубичка дълга десетина сантиметра, златна и инкрустирана със скъпоценни камъни.
На близкия кей стояха под строй още стотина облечени по подобен начин мъже на възраст от двайсет до шейсет години. Поздравих топло посетителя и изразих надеждата, че е довел хората си да се присъединят към нас. Той се представи като Нор и ме увери, че точно затова са дошли. Каза също, че мъжете на кея са едва половината от онези, които го последвали. Зарадвах се, защото срещах сериозни затруднения с подготовката на собствените си сили за битката, имах недостиг на доверени хора и трябваше да се примиря с крайно неприятния факт, че разполагам едва със сто двайсет и пет воини, на които да разчитам безрезервно — тоест своята собствена гвардия.
Попитах Нор за чина му.
— Нямам чин — отвърна той. — А за чина, който имах преди, ме е срам да говоря.
Вгледах се продължително в очите му — горящи и открити. И преди бях виждала очи като неговите — на нещастниците, които освободихме от тъмницата на властелините, когато превзехме морския замък на Ликантия. Разбрах, че мъжът насреща ми има какво да разкаже, разбрах и че историята му не е за ушите на всеки. А любопитни уши не липсваха — както откъм моите жени, така и от моряците, които все гледаха да си намерят работа близо до нас. Казах на Нор, че може да освободи хората си, за да си потърсят квартири, защото се сбираше мъгла, която вещаеше скоро да се обърне на летен дъжд.