— И сега искате отмъщение?
— Да — каза Нор. — Това е единствената ни мечта, друга нямаме. По един или друг начин част от нас оцеляха, когато дворецът падна, успяхме и да се намерим след това. И през последвалите пет години живяхме само заради тази цел — да пратим Сарзана в най-гадния ад, който боговете са могли да измислят. Нарекохме се Прекършените. Откровено ще си призная, че организирахме заговор с цел да научим на кой остров е заточен Сарзанът. Купихме пет кораба от едни кониански корсари, кораби почти като вашия по дизайн, макар че едва ли са толкова повратливи и лесни за управление. Учехме се как да боравим с платната, както в спокойно море, така и по време на буря. Никой от нас не дава и пукната пара за проклятието, което застига цареубийците. Какво по-голямо проклятие от това да пикаеш през сламка — той вдигна ръка към обсипаната със скъпоценни камъни тръбичка зад ухото си — и да знаеш, че никоя жена няма да те погледне втори път, че дете няма да носи името ти и че никой няма да те оплаче, когато умреш? Затова, когато Сарзанът употреби магията си върху вас, орисианците, и се измъкна на свобода, ние ликувахме, макар всички други да си скубеха косите. Защото сега той е на път да се срещне със съдбата си, а тя е жестока.
— Наистина ли се смятате за чак толкова непобедими? — попитах аз, без да си правя труда да звуча впечатлена.
— Не, разбира се. Аз съм войник, а не глупак. Възможно е той да си върне трона. Но това ще означава, че всички ние сме загинали, до последния. Капитан Антеро, едно знам със сигурност — че ако вярваш в нещо достатъчно силно, толкова силно, че да преодолееш естествения страх от смъртта, значи има голям шанс да постигнеш целта си.
— Вярно е — казах аз. — Значи искате да служите под прякото ми командване, така ли?
— Само така можем да се включим в експедицията. Е, сигурно бихме намерили и друг начин да последваме целта си, със собствени сили. Да купим още кораби или да откраднем, ако се наложи. А дори магьосник като Сарзана може да умре от кинжал в гърба посред нощ, ако няма друг начин.
Не бързах да отговоря, обмислях проблемите, които биха могли да възникнат. Реших, че е редно да отвърна на Нор със собствената му брутална откровеност.
— Ако приема предложението ви, ще трябва да ми се подчинявате безпрекословно, на мен и на всичките ми офицери и сержанти.
— Естествено! Не сме бебета.
— Не ме разбрахте. Като казвам, че трябва да се подчинявате на заповедите ни, имам предвид най-вече евентуалните заповеди да не се биете, да не нападате, да не жертвате живота си в безнадеждни атаки само защото сте съзрели в тях минималния шанс да се доберете до Сарзана. Има една стара войнишка шега, която гласи, че никога не трябва да се криеш зад един щит с човек, който е по-смел от теб. По-смел или по-безразсъден. Това е единственото ми условие, Нор, но трябва да го приемете безусловно. В същото ще трябва да се закълнат и хората ви, в името на каквито там богове почитате най-много.
Сега беше ред на Нор да се умълчи. Размишляваше, свъсил чело. Накрая вдигна очи към мен.
— Приемам. Не защото съм съгласен с вас — вярвам, че боговете винаги помагат на онези, които влизат в битка, без да мислят за собствената си безопасност. Но… приемам условията ви. — Застана мирно и сложи дясната си ръка на сърцето.
Отвърнах на поздрава му, като тайничко се питах дали му вярвам, или не. Прекършените едва ли щяха да удържат дадени пред боговете клетви, особено в разгара на ожесточено сражение. Реших обаче, че ще се оправям с този проблем, когато му дойде времето. А дотогава щях да разполагам с двойно повече бойци, отколкото имах преди час, а числеността е важно нещо и изисква компромиси.
Когато се готвиш за битка, подготовката никога не свършва напълно. Колкото и усилено да тренираш войниците си, винаги може да се твърди, че е можело и още. Колкото и добре да си се въоръжил, винаги ще има някое по-ново и по-добро оръжие, до което не си успял да се докопаш. А корабите могат да се усъвършенстват още и още, докато океаните не пресъхнат. Ала винаги идва момент, когато и последният войник усеща, че е дошло времето да се изправи пред врага. От този момент насетне времето работи за противника ти.
И ето че този ден най-сетне дойде и за нас. Отливът беше идеален, ветровете бяха идеални; дори магьосниците с ясновидски способности твърдяха същото.
Цяла Изолда излезе да изпрати отплаващата флота. Имаше процесии и речи, вино и тамян. Войници се натискаха за последно с изгорите си по пристана и дори най-превзето благочестивите се усмихваха и им хвърляха милозливи погледи. Затръбиха рогове, задумкаха барабани и яркоцветен облак от церемониални хвърчила нашари небето. Майки викаха имената на синовете си, които се качваха по корабите; бащи плачеха от завист, че не могат да ги последват; сестри плачеха, че никой не се е сетил да покани и тях. А после корабни свирки разцепиха въздуха, платна полазиха по мачтите и скоро цялото море оживя, браздено от белокрили кораби, поели към съдбата си.