Колкото до мен, аз гледах смаляващите се фигурки на изпращачите и си мислех за друг един ден, деня, когато потеглихме от Ориса.
Сякаш беше минала цяла вечност, писарю, от деня, когато молитвите за късмет бяха предназначени за мен и моите храбри гвардейки.
19
По вятъра
Флотски адмирал Трахерн може и да беше приказвал надълго и нашироко за равноправното и обединено командване, но щом излязохме в открито море, везните се наклониха решително в негова полза, поне в собствените му представи. Той беше главнокомандващият, а аз и Чола Ий — негови подчинени. Важни, вярно, но не толкова, че да ни доверява плановете си, освен когато сметнеше за необходимо. Това стана очевидно, когато прати главния си адютант с бърза куриерска лодка и заповеди, прозрачно маскирани като доклад.
Адютантът каза, че според конианските магьосници Сарзанът и съюзниците му дебнели някъде при Аласторите — верига острови, отстоящи на три седмици път в южна посока, където, изглежда, бяха устроили нещо като база за бойната си флота. Трахерн „предлагал“ ние да продължим разузнавателните си операции и да коригираме курса си така, че да останем пред неговите кораби. Й толкоз — адютантът не беше получил инструкции да попита за нашето мнение.
Забавно ми беше да гледам как Чола Ий се пеняви, че го третират по този „безобразен“ начин. Сигурно не трябваше да го правя, но не се сдържах и посочих спокойно, че поведението на Трахерн наистина е безобразно и че би трябвало да се поучи от Чола Ий и особено от отношението му към самите нас, когато бяхме потеглили от Ликантия. Уви, сарказмът ми само го вбеси още повече.
Зиа реагира по-бурно и от него, ръмжеше, че била предадена и че адмиралът не може да се държи така с аристокрацията. Беше сънлив следобед и единствените звуци, които стигаха до каютата ни, бяха скърцането на кораба и стъпките на постовия по палубата над нас. Бях се излегнала в леглото, а Зиа седеше до мен, подвила крака под себе си. Казах й, че е права, но че така е устроен светът, както тук, така и в Ориса. Мъжете са еднакви навсякъде. Може пък тя да стане царица някой ден, продължих аз, и да наложи нов начин на мислене, който да сложи край на тези простотии. Тя ме изгледа странно. После се намръщи и продължи да се възмущава на глас. Ала аз вече мислех за друго, опивах се от топлината, която се разливаше по вените ми, като я гледах да седи до мен под меката светлина на малкото прозорче. Тя улови погледа ми и се засмя разбиращо… после гневът й се стопи без следа в прегръдките ми.
Самата аз така и не успях да се ядосам, най-вече защото предварително ми беше ясно, че Трахерн няма намерение да ни третира като равни нему, и следователно бях планирала как и кога да се справя с този проблем. Докато не ни грозеше пряка заплаха, бях склонна да се примиря със ситуацията. Насочих енергията си към ежедневни тренировки, така че всички в малката ни флота да проумеят новия начин, по който смятах да водим битката. А разликата беше голяма, голяма колкото между тебешира и сиренето.
Най-съществената промяна беше в отношението. Вместо да се възприемаме като пехота, която случайно се е озовала на кораб, трябваше да мислим за себе си като за кавалерия. Няма по-голям грях за един кавалерист от това да изгуби коня си и да се приравни с простите свине, които иначе тъпче с копита. В нашия случай корабите се явяваха в ролята на коне. Коне, от които щяхме да „слезем“ само при условие, че противникът е трайно осакатен, така както кавалеристите скачат от коня само за да съкратят мъките на ранения враг.
Целта ни беше да унищожим врага окончателно, а не просто да завземем позициите му, тоест кораба му, преведено на военноморски език. С други думи, трябваше да го подпалим, да пробием корпуса с тараните, да го изтикаме върху рифовете, да унищожим платната или греблата му и по този начин да го извадим веднъж завинаги от битката.
Естествено капитаните на Чола Ий се размрънкаха, че така нямало да остане плячка. Уверих ги, че разбирам доводите им, като тайничко ругаех наум алчността им и си мечтаех за моряци, които се бият заради града си, а не от любов към златото. Но трябваше да се задоволя с наличностите, затова им казах, че ако се подчиняват на заповедите ми и спечелим битката, ще има предостатъчно кораби, които да плячкосат на воля. Нима такъв един кораб, попитах ги, с деморализиран и склонен да се предаде екипаж, не би бил далеч по-лесна плячка след поражението на флотата си, отколкото преди това, по време на ожесточените сражения? Освен това, ако превземеха на абордаж противника чак след като са си осигурили значително предимство, вероятността собствената им галера да пострада или да потъне значително намаляваше. Напомних им също, че огромните галери на Сарзана несъмнено разполагат с каменни снаряди, които да пускат от високите си палуби отгоре ни, ако се приближим твърде рано, и които ще ни пратят на дъното без много церемонии. Капитаните не бяха склонни да приемат нововъведения в морския бой, още по-малко такива, измислени от новаци, на всичкото отгоре и жени. Така че обсъждахме отново и отново стратегията, докато ледът не започна да се пропуква. А всеки път, когато някой от тях направеше предложение, отразяващо едно към едно собствените ни хрумвания, аз не пропусках да го похваля и да го уверя, че ще съобразим плановете си с неговата идея.