— Което правех аз, като се опитвах да върна способностите си със сила — каза Гамелан. — Е, какъв е обиколният път, хитра моя приятелко?
— Някога си бил рибар — казах аз. — Точно тогава хората са започнали да се досещат, че имаш призвание за жрец, нали така?
— Така беше, да.
— Ами върни се към онова време, или поне към тогавашния си начин на мислене. Тук има въдици и кукички колкото искаш. Можеш пак да се пробваш като рибар. Остави пръстите да ти припомнят как си се чувствал и какво си мислел през онези далечни години, когато винаги си се връщал у дома с богат улов.
Гамелан закима развълнувано, а после се усмихна и си помислих, че това е първата му усмивка от седмици.
— Да. Да — каза той. — Винаги можеш да вържеш възел или сплитка, ако ръцете ти са свикнали да го правят, но опиташ ли да си представиш наум движенията, непременно ще се объркаш още в началото. Може би… може би… — Млъкна и ми се стори, че зървам влага в очите му, после побърза да ми обърне гръб.
Повиках една от гвардейките, които се грижеха за него, и й казах да намери въдица, стръв и каквото друго поиска жрецът. После обясних на Гамелан, че трябва да вървя, защото имам работа, и той кимна разсеяно; мърдаше беззвучно устни, устремен към собственото си минало.
Когато вечерта слязох в трюма да си лягам, Гамелан и двете гвардейки още бяха на палубата, силуетите им се очертаваха при носа. Сетих се за любовта на живота му, Риана — жената, от която е трябвало да се откаже. А после се замислих за разните слухове, които бяха стигали до ушите ми — слухове за любовна магия и какви силни заклинания можела да създаде тя. За миг си помислих колко добре би било, ако някоя от моите жени, може би от онези, които бях назначила за негови придружителки, си пада по мъжете, после поклатих глава. Глупости бяха това. А и вече бях направила всичко по силите си.
Бяхме вечеряли вече и се качих на палубата да помогна с подготовката на стрелите. Подрязвах внимателно паунови пера под необходимия ъгъл и подострях основата им, следвайки указанията на ефрейторката, която държеше канчето с лепило и следеше работата на групичката ни. Корайс седеше близо до мен и преплиташе тетива с копринена нишка. След известно време ефрейторката реши, че сме направили достатъчно стрели за цял полк, и ни каза да се разотиваме; пак тогава и Корайс приключи със своята задача. Двете отидохме при парапета да се порадваме на залеза — едно от малкото предимства на плаването по море, които така и не ми омръзваха.
Корайс още държеше лъка си и докато говорехме за това-онова, плъзгаше ръка по тетивата, та маслото от дланта й да попие в нишката. Дадох си сметка, че стреля с този лък още откакто и двете бяхме новобранки, но никога не я бях питала откъде се е сдобила с него. Сега я попитах дали не е семейна ценност и тя поклати глава, а после изопна изненадано лице, осъзнала на свой ред, че въпреки цялата ни близост и десетките споделени тайни, все е останало нещо, което не знам за нея.
— Направих го сама — каза тя. — Започнах го, когато бях едва на десет, и минаха пет години, докато го завърша. В селото ни имаше един мъж, по който си падах.
— Падала си си по мъж! — поднесох я аз. — На десет години? Явно скоро след това си се отклонила от истинската си природа, както биха се изразили повечето мъже и жреци.
Тя ме изгледа и сбърчи нос.
— Както съм ти казвала неведнъж, моето село беше най-скучното място на света. Освен летния панаир, празника за прибирането на реколтата и зимното слънцестоене най-интересното там беше да гледаш как растат репите. Народонаселението ни от мъжки пол се състоеше от фермери, селския жрец, магазинера, който редовно лъжеше с рестото и… онзи тип, за когото ти споменах. Казваше се Солертиана и беше майстор на лъкове.
— Аха, ясно защо си се запалила толкова по лъковете.
— Донякъде — каза Корайс. — Вярно, в работилницата му имаше обелени клони, които бавно се превръщаха в смъртоносни певци, и дълги редици стрели със сиви гъши пера. Но въображението ми подклаждаше самият майстор и не само с историите, които ми разказваше, нито заради клиентите, които идваха от далечния град, за да си поръчат лък при него, макар да знаеха, че ще трябва да чакат година и повече, докато поръчката им бъде изпълнена. Тъкмо бях започнала да разбирам, че не съм като другите момичета и не мога да играя глупавите им игрички, да врещя наужким, докато момчетата ме гонят, за да си пъхнат в мен свинските опашчици и да ме гъделичкат с тях. Усещах, че Солертиана също е различен. Когато станах на петнайсет и лъкът ми беше готов, знаех, че съм била права — виждала го бях как се заглежда през прозореца над тезгяха си към младежите отвън със същия копнеж, който изпитвах и аз към една-две от селските моми. Но докато на мен ми излизаше от време на време късметът, нищо че едната се правеше на заспала, а другата на пияна, Солертиана знаеше, че копнежите му са неосъществими. Възникнеше ли и най-малкото подозрение, жрецът щеше да събере тълпа, която да изгори и него, и къщата му.