Корайс изсумтя и продължи:
— Разбира се, същият този жрец си правеше оглушки, когато някой фермер пребиеше жена си или решеше, че има правото да се възползва от всички жени във фермата си, и големите, и децата. Жреци! — Корайс се изплю през борда и продължи: — Веднъж годишно Солертиана ходеше в Ориса да купи коприна и паунови пера и се надявам поне там да е намирал временна утеха. Един път го попитах и той каза, че не можел да диша свободно, ако не вижда пътя на слънцето от зора до заник, а сградите в големия град го задушавали. — Корайс сви рамене. — Но аз май се отклоних от разказа си. Така или иначе, чувствах майстора на лъкове близък. И не само защото беше различен в предпочитанията си като мен, а и защото ми подсказа пътя, по който да тръгна. Знаех, че трябва да се махна от селото — иначе или трябваше да си остана стара мома, или да прекарам живота си в преструвки под потните телеса на някой пъшкащ мъж. Колкото до лъка, направен е от дървесината на един от трите стари червени тиса, която растяха достатъчно близо до свещената горичка, за да ги оставят хората на мира в течение на десетилетия, но не толкова, че да се смята за богохулство, ако отсечеш някой от тях. Когато казах на Солертиана, че искам лък, той ме изгледа продължително. Очаквах да ме разкара с оправданието, че и без мен си има достатъчно работа, както обикновено правят възрастните. Само че той кимна и повече не ми обърна внимание. А седмица по-късно ме заведе в онази горичка и ми посочи един от тисовете. Повече от час го ряза с трион. После сряза внимателно ствола на две и взе половинката, която беше расла откъм другите две дървета в сплотената им група. По нея нямаше клонки и чворове. Занесе я високо сред хълмовете при един бистър поток и я върза здраво във водата. Дървото престоя там три месеца, за да отмие потокът част от мъзгата. После Солертиана го прибра в една влажна тъмна барака, на решетка над земята, където половинката престоя повече от година. Може да си е мислил, че ще забравя за цялата тази история, не знам, но аз не забравих. Нещо повече, всеки ден ходех да нагледам „своя“ бъдещ лък и ми се струваше, че го виждам как се променя и изсъхва. Дори си представях, че само аз съзирам обещанието за съвършенство, скрито в парчето дърво. Солертиана постепенно го преместваше на все по-сухи места. Последната година парчето дърво прекара на открито под стрехите на работилницата му. Докато траеше процесът на съхнене, Солертиана работеше по него: първо внимателно обели съхнещата кора, после започна да го маже с различни неща. След това се зае да го оформя с помощта на пили, натрошено стъкло и пемза. Когато лъкът започна да придобива форма, майсторът все по-често доверяваше на мен работата по него. Накрая държах в ръцете си нещо, което почти приличаше на лък. Тогава дойде най-опасната част. Той сряза дървото на две и аз едва не умрях, защото си помислих, че е съсипал цялата ни работа. Ала той сръчно дооформи парчетата, нагласи ги и ги залепи и… лъкът беше готов! Намаза го с восък и лак и прикрепи връхчетата — тях ги бях издялкала от бивните на един глиган, който бях проследила и убила посред зима с друг лък. След това официално ми го връчи. Лъкът беше мой. — Корайс плъзна доволно поглед по оръжието в ръката си. — Това беше първото наистина мое нещо, ако изключим две кукли, с които мама беше играла като дете и които предаде на мен. Скоро след това Солертиана умря и аз заминах за Ориса. Тогава се срещнахме с теб.
Корайс отново поглади лъка.
— Когато се осмеля да мечтая за бъдещето — каза толкова тихо, че наведох глава, за да я чуя, — което е глупаво за жена, която си изкарва прехраната с проливане на кръв, винаги си представям как един ден ще имам малка работилница като онази на Солертиана. Ще изработвам лъкове и стрели. Едва ли ще стана добра колкото Солертиана, но пък не ми и трябва много. Войниклъкът ни учи на това, нали?
— Къде би искала да живееш? — тихо попитах аз, за да не нарушавам настроението й. — В град?