— Не. Нагледах се на градове. Всички си мислят, че обичам ярките светлини и така нататък, но истината е, че още съм онова босо дете с окъсяла рокличка и свински лайна между пръстите на краката. Не, бих отишла някъде на село. Но не в нашето, проклето да е. На него му пожелавам да го опоскат варвари, няколко пъти при това. Но все трябва да има място, където хората не бързат да си вирят носа и да дават оценки.
Въздъхна и продължи:
— Може би онова село, за което ти ми разказа, селото на майка ти, което било спасено от момичето с пантерата. Това все трябва да им е отворило малко очите. Може пък аз да им послужа като напомняне какво е добре никога да не забравят.
Забравила бях, че веднъж й казах откъде идва името ми, и за пореден път си помислих колко малко знаем всички ние за хората, които ни заобикалят, за нещата, които са наистина важни за тях, които дърпат струните на сърцата им.
— Може да ми идваш на гости — каза Корайс. — Ти и жената, с която си решила да прекараш старините си, след като кокалите ни вече не стават за войниклък. Представяш ли си само, великата лейди Антеро, която тогава ще е дукеса или нещо от тоя род, да дойде в онова малко селце. Ще изпием всичкото пиене в местната кръчма и ще се постараем да развалим всички налични девици.
Морето се размаза малко пред очите ми, и аз не знам защо.
— Идеята звучи добре — успях да кажа. — Много добре дори.
— Е — каза Корайс унило, — та това е историята на моя лък… и на нещата, за които си мечтаех.
Последното ме върна рязко в реалността.
— Мечтаеше?
Корайс не каза нищо, само поклати бавно глава. Ръката й се плъзна нагоре към ивицата от робата на Сарзана, вързана над лакътя й. Горчива усмивка разтегли устните й за миг.
Сигурно бих настояла за обяснение, но откъм носа се чу врява и развълнувани викове:
— Хванах нещо! Сам го подлъгах, кълна се в боговете!
Беше Гамелан, с толкова широка усмивка, че лицето му за малко да се разцепи на две. Забързах натам и се кълна, че зърнах радост в слепите му очи. Една от придружителките му с мъка удържаше голяма мятаща се риба — някакъв вид пъстърва, реших аз. Вдигна я високо във въздуха, после я пусна на палубата и я уби.
— Усетих я във водата, Рейли, наистина я усетих — викна Гамелан и аз се зачудих как е разбрал, че именно аз стоя пред него. — И я подлъгах да се приближи. Беше изплувала от дълбините да си намери храна и започнах да й внушавам, че парченцето плат пред нея е най-сладката хапка, за която би могла да си мечтае, и тя я захапа алчно, захапа я! — Усмивката му се стопи. — Рейли… дали се връща, как мислиш?
— Да — твърдо казах аз, влагах убеденост в гласа си и се опитвах да я почувствам в сърцето си. — Разбира се, че се връща.
Същата вечер отидох при Гамелан в каютата му и му казах, че според мен се приближаваме твърде много до врага, без да разполагаме с нужната информация, тоест че реално плаваме на сляпо. И аз като него нямах голяма вяра на конианските магьосници и предпочитах да имам и друг източник на информация. Той подръпна замислено брадата си, промърмори нещо за рисковете на прекаленото самочувствие, после млъкна и се извини.
— Не знам дали заклинанията ще подействат — каза ми. — Отделянето на духа от тялото не е лесна магия, не се препоръчва дори за жреците-пътешественици. Но времената са опасни и кой може да каже какво трябва и какво не трябва да се прави, кое е възможно и кое не? Необходимо ни е създание, чиято форма да приемеш. Надявам се разбираш, че не става въпрос за истинска трансформация — няма да се превърнеш във въпросното създание, освен ако теориите на Дженъс Грейклок не са верни и всички ние не сме различни прояви на една и съща сила. Често съм си блъскал главата над тази идея, но тя ме озадачава и до днес.
— А защо просто не пратя духа си? Нали така ни откри властелинът. Предпочитам да съм невидима, отколкото да се маскирам като някакво зверче.
— Проблемът с отделянето на духа в чист вид, мила ми приятелко, ако приемем, че заклинанието изобщо проработи и издържи необходимото време, е, че в такава форма ти би била изключително уязвима. Не, по-добре да ти придадем някакво реално подобие. Самият факт, че си реална, подсилва връзката ти с нашия свят и ти дава сила. Е, и в това не съм съвсем сигурен, но такава е моята теория. По-добре е да си нащрек за някой моряк с остро зрение, който би могъл да те забележи като делфин, да речем, и да посегне към харпуна си, отколкото да те надуши магьосник от мащаба на Сарзана или властелина. Ако са хвърлили подходящите магически мрежи, духът ти ще привлече погледа им като морски фар. А един майстор в магическия занаят, каквито безспорно са и двамата, лесно ще насочи срещу теб заклинание, което да разкъса връзката с тялото ти. И тогава ще бродиш по света като призрак и нивга не ще намериш покой.