Потръпнах, спомнила си как бяха подмамили бедния ми брат Халаб да се подложи на изпитанията за жрец и как Равелайн от Далечното царство го беше унищожил. От Халаб не остана тяло, което да опеем, а духът му беше намерил покой чак след като Амалрик уби Равелайн в обладани от демон руини.
Прогоних тази мисъл и се съсредоточих върху настоящите си проблеми.
— Какво създание имаш наум, Гамелан? Албатрос може би?
— За нищо на света.
Ухилих се, уж не разбирам.
— Защо? Нима формата на тази изящна птица не би ми отивала? Винаги съм харесвала албатросите, как се носят над морето и кацат само за сън и храна.
— Харесваш ги — както и всеки друг начинаещ магьосник — каза той. — Със същия успех можем да прикачим за перата на опашката ти сигнално флагче с надпис „Аз съм Рейли, шпионката“. Хем ще си спестим времето и усилията за приготвяне за защитните заклинания.
Разбрах какво има предвид. Обсъдихме надълго и нашироко проблема и постепенно измислихме план, който изглеждаше поне малко по-осъществим, след което аз подбрах двете му придружителки и отидохме да съберем нужните за заклинанието съставки. Казах на Зиа какво смятаме да направим и тя понечи да възрази, но после се отказа. Кимна отсечено и хукна към каютата ни, за да се наплаче на воля. Не я последвах, защото с нищо не можех да я успокоя. Понякога е по-трудно да обичаш войник, отколкото самият ти да си войник.
Обясних накратко плана ни на Корайс и Полило и им възложих командването на гвардията. Не беше нужно да задълбавам в подробности относно другите промени в йерархията. Те бяха войници и знаеха достатъчно. Полило се намръщи и понечи да каже нещо, после стисна решително уста. Сигурно се канеше да ме предупреди за опасностите на магията, изкуство, което я плашеше повече и от полк вражески войници.
Докато съберем необходимите неща, мина полунощ. Гамелан каза, че това е добре, защото съм щяла да стигна — аз или създанието, понесло се на крилете на заклинанието — до флотата на Сарзана призори.
Палатката на Гамелан беше разпъната на фордека, разположила бях около нея гвардейки, за да държат любопитните настрани. Ще се спра подробно на това заклинание, защото то показва, че понякога магията изисква почти толкова усилия, колкото и „истинският“ труд. Първата част на заклинанието ни се състоеше в това да накараме духа ми — макар Гамелан изрично да подчерта, че думата е неточна — да пропътува за няколко часа разстояние, което кораб изминава за една седмица.
— Има още едно нещо, за което чираците рядко си дават сметка — каза той. — Мислят си, какво толкова, казваш няколко думи, и бум — вече си риба. А после бързо-бързо предават богу дух, защото не са във водата. Или пък ги хвърлят бърже през борда и трябва да плуват две седмици, преди да стигнат целта си. Понякога — каза той високомерно — направо се вбесявам, защото хората си мислят, че магията може да направи всичко. Така, първата част от пътуването ти ще бъде по въздуха. Ще си почти толкова уязвима, колкото ако те пратехме като чист дух, но не съвсем. Наближиш ли базата на Сарзана, ще се задейства хитрата част от плана ни. Е, поне аз се надявам, че е хитра.
Нареди ми да се съблека гола и да се намажа с мехлема, който бях приготвила по негови указания. От мехлема кожата ми пламна, но Гамелан каза, че точно това била целта — да накараме духа да пожелае да се измъкне от тялото. Мехлемът беше приготвен от различни билки, сред които върбинка, джинджифил и исоп, плюс масла от запасите на Гамелан, плюс малко кожа от празните вече корабни торби с магически вятър, която бяхме стрили на прах и която трябваше да вложи в мехлема есенцията на вятъра и заклинанието, което го беше уловило в капан. Имаше и други стрити съставки, чиято цел беше да подпомогнат втората фаза на пътуването ми.
Нисък огън пламтеше в мангала и вонеше дори по-зле от обикновено. Гамелан обясни, че основната съставка на подпалките било парче старо платно, което да улови вятъра и да ме повдигне. Сред горящите билки имаше мента, коноп и смирна.
Бях си подготвила предварително думите и ги изрекох както стърчах гола насред палатката. Гамелан седеше мълчаливо до мен — помолила го бях да ми помогне, но той се боеше, че липсващата му дарба може да хвърли сянка над заклинанието и да го развали. Започнах с имената на десет от местните богове и богини, като ги повторих многократно с надеждата, че са в състояние да подпомогнат мисията ни. Сред тях бяха богът на бурята, богинята на морето, разни по-дребни божества, които танцуваха с вятъра, една нимфа на зефира, чието име Зиа помнеше от детството си, и така нататък. Няма да ги спомена поименно тук, макар да ги помня всичките, защото според повечето магьосници силата на по-дребните божества се простира само върху територията, където хората ги почитат. Онези, които поискат да изпробват описаното тук заклинание, ще трябва да използват собствените си божества или изобщо да прескочат този етап, което сигурно би било по-мъдрият вариант, като се има предвид каква според мен е истинската природа на боговете.