След това подхванах самото заклинание:
И докато изричах думите, пусках над мангала малки парченца хартия. Бях написала същите думи на лист, който после накъсах. Димът улавяше парченцата и ги понасяше нагоре, а аз усетих как главата ми се замайва, сякаш внезапно бях вдигнала висока температура. А после се озовах над себе си и погледнах тялото си отвисоко. Физическото ми „аз“ първо приседна тромаво, после се просна по гръб на пода. Но аз нямах нито време, нито желание да се занимавам с това тяло, защото покривът на палатката вече се отваряше — чух шепота на въжето, с което го направляваше Гамелан — и над мен се ширна обсипаното със звезди нощно небе. Бях свободна.
Нещо ме запрати нагоре и напред, високо в небето, зърнах едно познато съзвездие и разбрах, че се нося на юг. Не ме носеше вятърът, защото самата аз бях вятър и усетих как сърцето ми пее. Тялото ми беше далеч под мен и зад мен, но духът ми усещаше призрачната коса да се развява от стремглавия порив, усещаше острото щипане на нощния въздух, все едно съм излязла от сауна посред зима и съм се гмурнала в дупка в леда. Беше все едно още имам тяло и едновременно с това нямам. Не се налагаше да обръщам „глава“, за да „видя“ как галерите се смаляват под и зад мен, как светлинките на мачтите им блещукат на тъмния морски фон, а светлите точици на конианските кораби се влачат зад тях.
И вече разбирах каква може да е магията, какво може да даде, че не е само тъмно предзнаменование за смърт или начин да надвиеш противника, нито досадно рецитиране на думи, чиято единствена цел е да ти спести тежка физическа работа. За миг дори се почувствах съпричастна с Дженъс Грейклок, защото разбрах какво го е привлякло към магията, същото, което по-късно го беше унищожило.
Долових присъствието на земя пред себе си и скоро я видях, защото полетът ми беше скорострелен. Група от десет, а може би двайсет острова, по-малките пръснати безредно пред по-голямата суша. Знаех, че това са Аласторите, защото бях виждала карти на островите, където според нашите съюзници беше Сарзанът. Когато наближих външните островчета, долових присъствието на мъже ниско долу, мъже, които чакаха напрегнато, пратени там да следят за първата поява на нашата флотилия. Магическата част от мен все така се дивеше на способността ми да виждам всичко, от хоризонт до хоризонт, но хладнокръвният воин напомняше на капитан Рейли, че при толкова много и така умело разположени предни постове едва ли ще успеем да изненадаме Сарзана. Не че се бях надявала на такова нещо, защото физическите постове биха били най-малката ни грижа дори ако имаше начин да ги заблудим.
Мисълта за Сарзана ме накара да пусна напред „пипалата“ си, както ме беше инструктирал Гамелан, в търсене на евентуални магически капани, които чакаха да уловят корабите ни. Не усетих нищо, но това не беше повод за успокоение. В крайна сметка аз бях зелена новобранка, която се опитва да избегне засада, евентуално поставена от опитен ветеран в занаята.
Главният остров се издигна насреща ми. Време беше да пристъпя към втората промяна, към една уж не толкова уязвима форма.
Вятърът, в който се бях превърнала, не искаше да се променя, не искаше да се откаже от великолепната си свобода, но разсъдъкът ми надделя и оформи думите: