И промяната стана за един-единствен шеметен миг. Не само приех физическа форма, подмятана от вятъра, който допреди миг беше едно със същността ми, а се умножих. След като отхвърли идеята за албатроса, Гамелан предложи една не толкова набиваща се на очи маскировка, но аз отидох по-далеч. Защо да съм една птица? Самотната птица лесно би предизвикала подозрения, особено ако се държи странно. Но цяло ято? Той вдигна изненадано вежди, после се изкиска и каза, че определено е дошло времето с магията да се заемат младите. Определено.
Бях ято малки чайки, които летяха към брега. Сигурно би трябвало да говоря за себе си в множествено число, но писарят ми изглежда объркан, сякаш усеща първите признаци на умствено разногледство, така че ще се опитам да опростя максимално нещата. Доста странно беше онова усещане, да си много създания едновременно. Бях десет или петнайсет птици с едно мислене, но всяка със свои очи. „Аз“ се спуснах ниско над издаден в морето скалист нос, като прелетях и от двете му страни едновременно. Възприех гледката, сякаш я виждах само с един чифт очи, но очи, които можеха да видят обекта на наблюдение от всички страни едновременно. В същото време нямах усещане за нещо особено или невероятно, новият поглед ми лепна естествено, сякаш го притежавах още от рождението си.
Издигнах се по-високо, когато ятото наближи главния остров. Беше планински, с високи върхове и почти разцепен от дълъг тесен залив по средата. По протежение на залива имаше градове, като най-големият, Тичино, се намираше в дъното му, в планинските подножия. Дори в предутринните часове светлинки изпъстряха улиците му и прецених, че е голям почти колкото столицата на Изолда.
Флотът на Сарзана беше пуснал котва на завет извън пристанището, охранителни лодки кръстосваха между корабите. Знаех, че е събрал много бойни съдове, но въпреки това се изненадах неприятно от числеността им. Опитах се да ги преброя, но не можах. Грубата ми преценка сочеше поне четиристотин — колкото имахме ние, — а вероятно и повече.
Наближавах корабите на височина приблизително триста метра. Повечето бяха огромни галери, същите като на конианските ни съюзници, и войнишката ми душа се възрадва. Новите бойни тактики, които бях измислила, можеше и да свършат добра работа. Имаше и други кораби, дрейфуващи в отделна група по-близо до брега, и аз литнах натам. Не ги виждах добре обаче. Зрението ми се замъгли неравномерно, както когато ти плиснат вода в лицето, преди да си имал време да мигнеш, или когато се спусне мъгла в слънчев ден.
Нещо ми прошепна, че не бива да се приближавам повече, засега поне. А и независимо колко се „взирах“, мъглата все така запречваше гледката ми към корабите.
Иначе всичко долу изглеждаше спокойно. Малкото моряци по палубите се мотаеха сънено, заети с рутинните утринни задачи. Никой не поглеждаше нагоре, а и да беше погледнал, щеше да види само ято сивкави чайки, тръгнали на лов за закуска.
Реших да се приближа към града, където несъмнено се намираше магическото средище на Сарзана и властелина. Ала и този път „очите“ ми се замъглиха и изгубих ясна представа за подробностите на терена, макар че летях ниско над земята и острото зрение на моите чайки различаваше дори малките рибни пасажи близо под повърхността на водата. И отново усетих онзи шепот, усилил се почти до глас, онова ясно предупреждение. Здравият разум надделя и ме принуди да свърна назад към залива.
Не бях видяла нищо тревожно, но въпреки това бях убедена, че съм се измъкнала на косъм от голяма опасност. Направих три големи кръга, все по-високо и по-високо в небето, докато слънцето надигаше глава над хоризонта, а сенките по сушата и морето се скъсяваха. Видяла бях достатъчно за този свой пръв шпионски набег.
Флотата на Сарзана беше точно там, където очаквахме да я намерим, и беше готова за бой, точно както бяха предсказали конианските жреци. Но какви бяха онези мъгляви петна?
Не знаех, но ги усещах като заплаха. Нямаше значение. Свършила бях достатъчно за една нощ.
Време беше да се връщам.
По-късно истинското ми „аз“ се гмурна в един различен и много по-приятен полет — със Зиа. Помня как се завърнах от далечното място, където ме бяха отвели устните и ръцете й, с опразнено съзнание и тръпнещо от ехото на екстаза тяло. Смътно усетих, че главата й е отпусната на корема ми. Успях да изсумтя, защото нямах сила за друго. Зиа се изкиска.
— Къде се изгуби така?
— Ммм.
— На бас, че мога пак да те пратя там — каза тя и пръстите й се раздвижиха. Намерих сили да дръпна ръката й и да я сложа върху гърдите си.