— Не, не можеш — казах аз. — Като разварени макарони съм. Като подгизнал топ мокра коприна.
— Че си коприна, коприна си — съгласи се тя, но не понечи да отмести ръката си. След кратка тишина, когато почти се бях унесла в сън, Зиа каза: — Рейли? Какво е следващото?
— Следващото е да поспя малко, ненаситен звяр такъв.
— Не. Имах предвид след като убием Сарзана.
— Обичам оптимистите — казах. — Като убием мечката, директно ли ще врътнем мръвките на шиш, или първо да ги накиснем в оцет? Бая ще трябва да се изпотим, преди да сложим тази мечка на масата.
— Ще го убием. Сигурна съм — каза Зиа. — Така че ми отговори на въпроса.
Седнах в леглото, разсънена окончателно, и казах:
— Аз ще трябва да се върна в Ориса.
— Ами аз? Ами ние, двете с теб? Не се виждам като твоя компаньонка в Ориса, поне не задълго. Така де, все пак съм Канара. Последната от рода.
— Не съм си и мислила, че ще ме последваш — казах.
— Тогава защо ти не останеш тук? С мен? Не ми се вярва вашите барони или както там наричате управниците си да възразят, като се имат предвид заслугите ти.
— Така е — казах аз. — Няма да възразят.
Млъкнах, облегнах се назад и се замислих. Какво щях да правя наистина? Какво следваше? Тя беше Канара, аз бях Антеро — а освен това и командир на Маранонската гвардия. Това, че съм Антеро, може и да не беше толкова важно. — Амалрик и малоумните ни братя щяха да се оправят с именията ни и без мен. Но бях ли готова да приключа с гвардията? Бях ли готова да изоставя войниклъка? И още повече — бях ли готова да изоставя Ориса завинаги?
— И какво ще правя, ако реша да остана с теб? — зачудих се на глас.
— Ей сега ще ти покажа — отвърна тя и подръпна игриво зърното ми, което моментално щръкна. — И обещавам да ти го показвам много-много често.
— Не — казах аз. — Имах предвид… — Но така и не довърших. Странна работа. Обикновено аз командвах парада — и това са точните думи — в любовните си отношения. А ето че сега едно осемнайсетгодишно момиче се опитваше да планира бъдещето ми. Не знаех дали това ми харесва. Сигурно това е начинът, по който разсъждават царските особи. Поне се допитва до мнението ми, което все е нещо, мрачно си помислих. Само че перспективата да се превърна в домашен любимец не ми допадаше, макар да бях сигурна, че Зиа ще ми намери някаква работа, ако поискам. Да командвам войници или нещо от сорта. Аристократите винаги са имали нужда от мечове, които да охраняват властта им. И все пак… все пак…
Постъпих като всеки войник, който има проблем с близкото бъдеще — пратих го по дяволите. И без това едва ли щяхме да се измъкнем живи от предстоящото сражение.
Не че бях в състояние да мисля, защото Зиа вече се беше заела амбициозно с тайните ми местенца.
Ден-два по-късно, точно по зазоряване, стоях на палубата и чаках тялото си да се събуди. Сержант Исмет правеше упражнения за разтягане наблизо. Довърши серията и застана при парапета до мен. Денят беше великолепен, небето синееше наситено, слънцето се издигаше ярко и подканящо. Хладен бриз галеше гребените на ниските вълни, а галерата ни летеше устремено напред. Зад нас плаваха другите галери от авангардната група, а основната флота се мержелееше като точки на хоризонта.
— Странна работа — отбелязах. — Ето ни тук, в това спокойно море и в ден, създаден за романтични разходки, а истината е, че отиваме на битка.
— За разходките не знам — каза Исмет. — Като я гледам тая мараня на хоризонта и като не знам какво се крие зад нея, изключено е да ми се отпусне душата.
— А ако не беше войник?
— Ако не бях войник, нямаше да съм тук, нали?
И без да изчака отговора ми, продължи:
— Ще ме извиниш, капитане, ама има няколко мързеливи повлекани, дето трябва да ги изритам от хамаците. — И с тези думи си тръгна.
За пореден път се замислих каква странна птица беше Исмет. Ако съдите само по разказа ми, сигурно вече сте я определили като обикновена глупачка, нищо повече от нискочела грубиянка. Но това е много далеч от истината — виждала я бях да рецитира наравно с поети стари епични поеми. Ала станеше ли въпрос за любовни песни или легенди за гиганти и феи, които уж бродели по земята, преди да се появят хората, Исмет си запушваше ушите и не искаше да чуе и дума.
Ще ми се да можех да кажа, че я разбирам, дори сега. Но не. Никой от нас не я разбираше. Може пък наистина да беше въплъщение на Маранония в някой неин аспект, както веднъж ми беше хрумнало в пристъп на рядко вдъхновение.