На следващата сутрин Гамелан прати да ме извикат и го открих на обичайното му място за риболов, буквално грейнал от вълнение.
— Гледай — каза той още щом наближих. Клечеше на палубата и ако не беше робата му, спокойно можеше да мине за обикновен стар рибар, който се мръщи на купчината оплетена мрежа пред себе си.
Протегна ръка с дланта надолу и докосна мрежата, после вдигна ръката си на десетина сантиметра. Описа няколко кръга, като шаваше с пръсти, толкова бързо, че ми стана трудно да следя движението им. А после съвсем забравих за тях, защото нишките на мрежата потрепнаха и се раздвижиха сякаш по своя воля, без никой и нищо да ги докосва; купчината се разтресе няколко пъти, после се свлече неподвижна — все така на куп, но с разплетени възли.
Шепата моряци и гвардейки, които наблюдаваха със затаен дъх демонстрацията, се развикаха одобрително, но Гамелан нямаше нужда от гласовете им, за да разбере какво е станало. Усмихваше се широко.
— Правех това като дете — тихо каза той, — и сега пак мога да го правя… Дарбата ми наистина се завръща.
След няколко дни направих още една визита в базата на нашия противник. Този път трябваше да се приближа повече, затова се застраховах допълнително — ако се наложеше да побягна внезапно, нямаше да е под формата на ято чайки. Щях да съм едно по-бързо и по-хитро създание. Новото мазило забърках в близост до два талисмана — първият беше парченце от ивицата плат, която Корайс беше откъснала от робата на Сарзана и още носеше вързана на ръката си като символ на омразата си; вторият беше вкамененото сърце на властелина, когото бях убила в Ликантия. Гамелан се опита да ме разубеди, но аз не отстъпих. Мисията беше важна и знаех, че ако се движа предпазливо и ненатрапчиво, точно като чайка, ще мога да се вмъкна и измъкна незабелязано.
Този път тръгнах по-рано, така че да се озова над острова цял час преди зазоряване. В Тичино всичко изглеждаше спокойно и приближаването ми не предизвика никакво раздвижване. Направих три кръга над укрепеното пристанище, но и сега не видях повече отпреди, освен че осъзнах магическото естество на „мъглата“, която възпрепятстваше зрението ми. И макар че дрейфуващите близо до брега кораби останаха недостъпни за зрението ми, града видях по-добре. Беше огромен, както бях предположила и преди. Имаше малко улици, затова пък изобилие от канали свързваше сградите, вилите и площадите. В центъра на града се издигаше голяма кула. Кръгъл замък по-скоро, с насечен от кулички и бойници ръб. Площадите около него бяха празни, ако не се брояха множеството статуи, а достъпът до замъка се осъществяваше по четири моста, които се издигаха над стените. С други думи, такова укрепление нямаше да се предаде лесно и можех само да се надявам, че ще заловим Сарзана и властелина — в каквато и форма да се подвизаваше понастоящем последният — в морето и с това ще сложим край на дългата война.
Видяното дотук не беше достатъчно и единственият начин да преодолея ограниченията беше да подсиля заклинанието, макар че пропорционално с това щеше да нарасне и рискът. Риск, който трябваше да поема. Мобилизирах силите си и извиках в съзнанието си образа на Сарзана, какъвто го бях видяла за последно — на палубата на нашата галера, облечен в коприна и намусен. Подхванах предпазливо напева. Но още при първите думи мисленият образ на Сарзана ми се изплъзна, заменен от образа на истинския и по-опасен враг.
Изгубих контрол, образът на властелина сред разкъсвано от вулкани море, с кървава пяна на устата и кървави петна по жълтеещата брада се пръсна на парчета и светът се завъртя шеметно под мен. Попаднах във вихър, който ме запрати надолу към замъка.
А после всичко утихна. Намирах се в просторна, потънала в сенки зала, с гоблени по стените и осветена с факли. Вече не бях чайка, нито ято чайки, не бях и жена дори. Бях дух, голо присъствие, и се взирах в единствения човек в стаята, човек, който току-що беше усетил присъствието ми. Този човек беше Сарзанът. Седеше пред една маса, а на масата имаше голяма купа, пълна с нещо, което блестеше като живак.
Очите на Сарзана светнаха.
— Антеро — изсъска той, но гласът не беше неговият. Беше същият съсък, който чух от черните облаци, когато за пръв път щурмувахме морския замък на Ликантия. Беше змийско съскане и ми се стори, че подушвам същото зловоние, смрад като от гроб или нещо още по-лошо. Сарзанът се изправи. Тръгна към мен, но походката му изглеждаше странна и различна от неговата. Не се движеше като дребния мъж, когото бяхме спасили от Тристан, а с дългите крачки на друг човек. И аз разбрах, че тялото, което виждам, е просто вместилище на моя най-голям враг — властелина.