Сарзанът проговори отново, но аз вече знаех, че не той задвижва устните и използва гърлото.
— Още не си приключила с Ликантия, Антеро — каза той.
А след това се изсмя със смеха на властелина.
— Научих много — продължи той, — и ако бях знаел какви съкровища ще открия, отдавна бих тръгнал на това пътуване. Има много светове, Антеро. С брат ми можехме да оберем плодовете им, да се върнем и да направим Ликантия по-велика отвсякога, по-велика както от реалната сила на Далечното царство, така и от детинските легенди, които бяхме слушали за него, преди да го открием. Но дори и сега не е късно това да се случи — каза той и тръгна към мен, а после нададе вой, същия, какъвто се беше изтръгнал от гърлото му на кораба на Саймън, вой, изпълнен с омраза и ярост, дори думите му бяха същите: — Цената е платена и битка предстои! — и пръстите му се свиха като ноктите на граблива птица, точно както на брат му в морския замък, но този път помежду ни нямаше стоманена броня, нямаше плът дори.
Имаше един миг, частица от миг, когато двете чудовища — защото не мога да нарека човеци нито властелина, нито неговия нов роб Сарзана — се поколебаха, сякаш събираха сила, и в това мигновение аз намерих своята и изхвърлих себе си, духа си, надалеч, отвъд стените на замъка, премятах се шеметно във въздуха и вихрушка от образи се гонеше в съзнанието ми — муцунката на пор, лицето на Гамелан, мощехранителницата със сърцето на убития властелин, мярнах за миг дори лицето на Амалрик, а после майка ми, милата ми майка. Премятах се и усещах как пипалата на властелина се протягат след мен.
Ала за част от секундата се озовах извън обсега им и в този мигновен промеждутък от време си спомних думите и ги изрекох:
„Пръстите“ на духа ми си спомниха усещането за перото от сокол скитник, което бях държала на борда на нашия кораб, и аз се превърнах в този сокол, стрелнах се ниско над каналите, размахах устремно криле… далеч, отвъд, към морето. Скитническата ми душа искаше да се издигне, да се извиси високо в небето над опасността, но аз — онова аз, което беше Рейли Емили Антеро — удържах на изкушението и се стрелнах над група стрелци, после право през пристанището, като сменях рязко посоката. За секунди подминах галерите, но още усещах яростта зад себе си, извиращия напред гняв като ловни хрътки, надушили следата, но вече се бях измъкнала. Възползвала се бях добре от онзи кратък миг, от който властелинът и Сарзанът бяха пропуснали да се възползват.
При устието на залива се върнах към основното заклинание и се понесох като вятър към открито море, вятър, който повя като вихър и изчезна. Стори ми се, че „виждам“ далеч зад себе си и високо в небесата огромен орел, смъртния враг на моя сокол скитник, който кръжеше и търсеше… или пък не. Не си заслужаваше риска, нито разхода на излишна енергия да проверявам.
Бях откраднала ценно мигновение от властелина.
Лукс, който той нямаше да ми позволи отново.
Когато разказах на Гамелан какво е станало, той много се ядоса.
— Властелинът те е белязал отново, Рейли — каза ми. — И при следващия ни сблъсък ти ще си първата му цел.
— Ами да заповяда — казах аз и веднага се засрамих от това новобранско перчене, още повече, когато Гамелан ме фиксира със слепите си очи и вдигна презрително вежда. Преди да ми е казал онова, което и сама знаех — че всяка следваща среща с властелина е в ущърб на собствените ми шансове, — се извиних за глупостта си.
— Въпросът сега е — продължи той — какъв щит да ти измислим, така че да се срещнете на равна нога, пък било то и за кратко. Трябва да помисля… Трябва да помисля.
Уви, други не проявиха неговата охота за размисли, и най-вече адмирал Трахерн, когато му доложих какво съм открила. Той почти не обърна внимание на казаното за властелина, сякаш все още не можеше да свикне с мисълта за съществуването на магията.
— Сега вече ще го хванем в капан — гласеше самодоволното му заключение, последвано от заповед всички платна да се опънат и гребците да хващат веслата. — Този път Сарзанът няма да ни избяга.
Знаех, че корабите на Сарзана все така си стоят преспокойно на котва в залива, без опит да отплават в открито море, и започвах да се питам кой точно ще се озове в капан. Питах се също защо Трахерн беше дал заповедта за гребците. Нима не си даваше сметка, че така само ще изтощи моряците си преди деня на битката?