Адмирал Трахерн беше почервенял като рак и сигурно го сърбеше езикът да окове и хвърли в трюма този непокорен пират, но успя да запази самообладание.
— Моля да извините придружителя ми — плавно се намесих аз. — Той просто гори от нетърпение да унищожим това зло, точно като всички нас. Нали?
Трахерн кимна отсечено.
— Понеже така или иначе взех думата — продължих, — позволете да задам един въпрос относно вашата стратегия. Вие, изглежда, забравяте проклятието, застигащо онези, които посегнат върху живота на своите управници. Проклятие, застигащо само конианци. Една от причините Съветът на чистите да се вслуша в мен и в принцеса Зиа — на последното натъртих осезателно — беше желанието им аз и моите хора да поемем това задължение. От думите ви съдя, че сте решили да пренебрегнете проклятието, права ли съм?
Капитаните замърмориха и зърнах страх по лицата на мнозина.
— Колкото до проклятието — изсумтя Трахерн, — лично аз винаги съм таял съмнение относно някои от вярванията на простолюдието. Така де, кой може да каже какво се е случило с човека, който и да е бил той, прерязал гърлото на покойния ни цар? Не съм виждал призрака му да търчи по улиците на Изолда, преследван от демони.
Засмя се насила, но никой друг не последва примера му.
— Но въпреки това реших да се съобразя с въпросното проклятие, капитан Антеро. Твърдо възнамерявам да използвам максимално вашата част в подходящия момент и по никакъв начин няма да престъпя желанието на Съвета. — Последното, изглежда, го притесни в някаква степен. — Но реално погледнато, ако Сарзанът падне в битката от ръката на незнаен войник или от случайна стрела… е, каквито и мъки да сполетят душата на този незнаен герой, те ще се компенсират от почитта, която цяла Кония ще отдаде на паметта му. Но не вярвам да стане така, затова и реших вашите галери да останат в резерв. Изолираме ли Сарзана и превземем ли флагманския му кораб, ще ви дам сигнал, или с флаг, или с помощта на някой от нашите магьосници, и вие ще знаете, че е дошло време да нанесете финалния удар, който ще отърве земята ни от тиранина. Радвам се, че зададохте този въпрос, капитане, за да изясним това малко недоразумение.
Недоразумение, как ли не. Трахерн се оказа дори по-голям задник, отколкото го мислех. Ясно беше, че е решен да обере цялата слава от смъртта на Сарзана и е готов да пожертва всичко живо наоколо си в името на тази цел. Отново се сетих за генерал Джинах — още един мъж, който би предпочел да загуби войната, отколкото да се изправи лице в лице с реалността.
Запазих непроницаемо изражение, поклоних се и помолих да ме извинят, под претекст, че трябва да дам нареждания на галерите си, и с обещанието, че ще следя зорко за сигналите на адмирала. Трахерн знаеше — или си мислеше, че знае — какво се върти в главата ми и нямаше нищо против да ми види гърба. Хванах Гамелан за ръка и излязохме от каютата.
Чола Ий крачеше напред-назад край парапета. Беше сам на палубата — никой от конианците нямаше смелост да заприказва този едър като мечка мъж с щръкнала като таралежови бодли коса и потъмняло от гняв лице.
Понечих да тръгна към него, но Гамелан ме спря.
— Рейли — каза тихо той. — Близо до нас има ли нещо, което отразява светлината?
За миг си помислих, че е полудял, после се овладях.
— Колкото искаш има. Адмирал Трахерн явно смята, че всичко, което се движи, трябва да отдава чест, а останалото трябва да лъщи.
— Заведи ме при нещо такова, метално по възможност.
На няма и три крачки от нас имаше нещо като декоративен щит, направен от бронз и закачен на една преградна стена. Поведох Гамелан натам.
— Извади кинжала си — каза той — и си порежи пръста.
— Гамелан…
— Рейли, прави каквото ти казвам!
В гласа му звънна заповедна нотка, която ми напомни, че този мъж, макар и сляп сега, някога беше ръководил всички жреци на Ориса. Така че млъкнах и се подчиних.