— Размажи малко кръв по ръба на това нещо, каквото и да е то — каза той. — В крайчето, така че никой да не я забележи. И гледай да не те видят какво правиш.
Направих и това. Конианците на палубата бяха заети със задачите си — като всеки разумен човек, озовал се на кораб с адмиралски флаг, — и ако поглеждаха нанякъде, то беше към Чола Ий, който се явяваше най-любопитната гледка на палубата в момента. Плъзнах пръст по ръба на щита.
— Добре. А сега подбери Чола Ий и да се махаме — каза Гамелан.
— Няма ли да обясниш?
— Може би. Но не сега.
Чола Ий седна на кърмата на лодката. Още кипеше от гняв. Насочихме се право към неговата галера и аз го последвах в каютата му. Той понечи да си налее вино, после спря. Обърна се и надвисна над мен.
— Е? — беше единственото, което каза.
Обясних му. Планът за атака на Трахерн беше повече от глупав. Сарзанът със сигурност знаеше, че идваме. Не стига това, а явно ни чакаше с нетърпение. Иначе казано, разполагаше и с друго предимство, освен лекото числено превъзходство на корабите си.
— Естествено, че разполага — вметна Чола Ий. — Точно затова исках да кажа на онзи размекнат мозък, че… няма значение. Продължавай.
И аз продължих. Коя е нашата битка? Коя е основната ни задача?
— Властелинът — изръмжа заядливо Чола Ий. — Ако приемем, че умът ти не е бил забълбукнат от някакво заклинание, значи той, или духът му, или каквото там е останало от него, дяволите го взели дано, се е слял със Сарзана и вече са едно.
— Именно. И умре ли, или бъде пленен дори, войната свършва. Нали така?
— Така.
Продължих нататък. Нямах причина да жертвам жените си заради конианците, нито мъжете на Чола Ий, ако тази жертва не служеше на задачата, поставена ни от нашите орисиански управници. Предстоящата битка, дори да нямаше гадни изненадки с автор Сарзана, щеше да е кървава баня отвсякъде. Чола Ий от своя страна логично би искал да се върне в орисиански води поне с част от корабите и хората си, а ако решеше да остане в Кония, би искал флотилията му да е в работно състояние, а не да краси дъното на Тичинския залив.
— И за това си права.
Така че адмирал Трахерн можеше да ни нарича както си иска, мобилен резерв или розови лъвове, ако му харесва повече. Нашата работа беше да видим сметката на Сарзана. Успеехме ли в това, всичко друго щеше да ни бъде простено.
— Вярно. Плюс това имаме твойта малка птичка принцесата, която ще каже някоя и друга дума в наша полза, когато се върнем в Кония.
— Именно.
Предложението ми беше следното. Оставяме трите крила да се счепкат с противниковите кораби, а аз активирам предварително подготвено заклинание, което да ни посочи къде точно се намира копелето. И тогава удряме директно по неговия кораб, без да се съобразяваме с никого.
— В хаоса на битката — каза Чола Ий, гневът му утихваше с всяка следваща дума, — такъв един план, подплатен с нужното количество смелост, има добри шансове за успех. Ако ударим с всичките си сили, в клиновидна формация, да речем, право през мелето… хмм. И ако ние се върнем с главата на Сарзана и съумеем да пратим окончателно по дяволите властелина… мама му стара! Ако поискаме, и столицата си ще прекръстят на Ий… или Антеро.
Сега вече Чола Ий наля вино — в две чаши, едната от които ми връчи тържествено.
— Капитан Антеро — каза той, — според мен твоят план не само ще ни покрие със слава, тоест със злато, а и ще опази повече от нас живи, за да си го харчим. Ти си истински боец, капитане.
Понечи да каже още нещо, но спря, и вместо това отпи от виното. Отпих на свой ред, като с мъка удържах усмивката си. Какви ли думи беше преглътнал току-що? — „Истински боец… като за жена“? Или „… жалко, че си се родила с цепка“? Или „… почти мъжко момче“?
Нямаше значение. Изпих виното си и се върнах на галерата си.
Никой не спа през онази нощ.
А на следващата сутрин поехме към бойното поле.
20
Бронираният полумесец
Корабите на Сарзана чакаха, подредени в огромен полукръг, който блокираше залива от плитчините в източния му край до стръмните скали на запад. Утрото беше ясно и слънцето се отразяваше в металните части на вражеските кораби и ризниците на вражеските войници.
Нашите галери се поклащаха от лекото вълнение с вдигнати в готовност гребла, докато трите крила на конианската флота се придвижваха да срещнат бронирания полумесец. Не бяхме смъкнали мачтите, защото по-късно можеше да ни потрябва висока скорост и маневреност. Галерата на Чола Ий чакаше на някакви си десетина метра от моята и не можех да се отърва от неприятното усещане, че сме само пасивни зрители на великански двубой — двубой, от който зависи животът ни. Зиа стоеше до мен, нагиздена с новата си ризница и с меч на кръста. Предложила бях да й назнача телохранителка, но тя отказа категорично. Корайс, Полило и Гамелан също бяха на палубата, както и Стрикер и Дубан. Гамелан беше с двете си придружителки. Едната от тях, Памфилия, беше поела ролята на негови „очи“ и тихият й говор се беше превърнал в обичаен звуков акомпанимент на присъствието му.