Гребла се забиха във водата и бойната флота на Сарзана се раздвижи. Вятърът, който духаше към Тичино, внезапно утихна и друг се надигна в отговор на противниковата магия. Юрна се южно, право в лицата ни, и платната на вражеските кораби се издуха. Конианските жреци отвърнаха на удара и платната изплющяха празни. После ветрове задухаха лудешки от всички посоки на компаса. Чола Ий изкрещя заповеди и ние също потеглихме, за да запазим уговорената дистанция зад конианската бойна линия — достатъчно близо, за да се притечем на помощ при нужда, но не толкова, че да се озовем в обсега на предстоящата битка.
Обзе ме непреодолимото желание да се превърна в чайка и да наблюдавам битката отвисоко. Попитах Гамелан за мнението му и той се намръщи.
— Рейли, мислех, че съм те научил поне на това и определено те мислех за по-умна. Какво според теб ще стане, ако изстреляш духа си в небето като някоя придворна кокона, която е излязла на пикник близо до бойно поле, за да погледа как войниците проливат кръвта си? И ако някой от могъщите ни врагове те забележи как висиш горе без защита, без прикритие, напълно уязвима? Жено, що ти трябва да слагаш врат на дръвника, преди палачът да е дошъл?
Наведох засрамено глава.
Не че имаше значение. Не знам как да го опиша — беше повече от видение и по-малко от онова, което виждаш реално с очите си — все едно се намирах високо в небето или стоях на скалите в западния край на залива и оттам видях всичко, което се случи в онзи ужасен ден. Също като конианските, и силите на Сарзана изглеждаха разделени на три основни формирования. Може да беше случайно съвпадение или пък въпрос на стандартна бойна тактика по тези краища, но за мен това не предвещаваше нищо добро и намекваше за вътрешна информация от магическо или друго естество. Така или иначе, Сарзанът умело беше разпределил силите си по начин, който му позволяваше да отвърне самостоятелно на всяка атака от нашите крила.
Опитах се да погледна отвъд придвижващия се напред полумесец, нататък по залива към Тичино. И отново се натъкнах на странната „мъгла“ — лежеше ниско между мен и града, точно там, където би трябвало да чакат корабите от резерва на Сарзана. И сега както преди не виждах какво се крие под пелената, но можех да се досетя — Сарзанът, изглежда, беше създал ново магическо оръжие, което да използва в подходящия момент. Това беше втората лоша поличба за този ден. А после забелязах, че скалните била на запад са пусти и голи, сякаш напълно лишени от живот, и това незнайно защо увеличи притесненията ми. Когато морска битка се води близо до населено място, всичките му жители обикновено се събират на някоя височина, за да окуражават с викове войниците си, да се тревожат групово за собствената си съдба или просто да позяпат спектакъла. Чудех се какво ли е станало с жителите на Тичино. Ако Сарзанът паднеше днес, дали пък нямаше да влезем победоносно в мъртъв град с окървавени улици?
— Стрелят — изсумтя Стрикер и аз също видях фонтаните на далечни попадения пред линията на връхлитащите кониански галери.
— Браво на тях — каза Полило в опит да внесе малко оптимизъм. — Да се надяваме, че ще похабят всичките си снаряди в опит да убият вълните между нас.
Различавах бойни машини, монтирани при носовете на вражеските кораби, виждах как катапулти запращат тежки камъни във въздуха. Струваше ми се, че чувам как дървените им рамене се удрят в подплатените напречни греди, виждах как войници ги запъват за нов снаряд. Докато още бяхме на Изолда, споделих с адмирал Трахерн мнението си, че конианските кораби разполагат с твърде малко подобни съоръжения, но той каза, че в техните войни нямало място за машинарии — конианските битки се решавали с меч и кръв, а не с дърво, въжета и желязо. Малкото съоръжения, с които разполагала конианската флота, били напълно достатъчни за победата и той не смятал за нужно да оборудва корабите си с дубликати на специалните машини, които бях измислила. Очевидно не беше научил неоспоримата истина, че в битка няма начин да се презапасиш.