Зиа изкрещя в пристъп на сляпа ярост, нарече го долен страхливец, а после се завъртя към мен, когато дадох същата заповед на Стрикер.
— Не можеш да постъпиш така! — изпищя тя истерично, на ръба на сълзите. — Значи не си по-добра от…
— Млъкни! — извиках аз. — Искаше да бъдеш войник? Ами бъди! — Острата ми реакция я спря като шамар в лицето и се оказа достатъчна, за да й върне здравия разум, а когато това стана, Зиа изгърби рамене и ми обърна гръб.
Вече виждах ясно първите кораби на Сарзана и гледката ме накара да ахна. Моряците от бягащите кониански галери май щяха да излязат прави. По палубите на вражеските кораби се разхождаха кошмарни същества, отдавна напуснали света на живите — някои се разлагаха като в гроб, други бяха съсухрени като трупове под горещ пустинен вятър, трети бяха подпухнали и побелели като след дълъг престой на океанското дъно. Някои се трудеха на греблата, други обслужваха методично катапултите или чакаха търпеливо с копия и лъкове да се скъси дистанцията. Сетих се за една от историите на брат ми — как попаднали в град на ходещи мъртъвци далеч на запад, почти пред портите на Далечното царство, където дори градският първенец бил жив труп, и как Амалрик едва не загинал в онзи ужасен некропол. Само че той е разполагал с Грейклок… за разлика от мен.
Вонята на разложение ставаше непоносима и дори моите обръгнали наемници показваха признаци на страх, докато изпълняваха заповедите за оттегляне. Обърнахме галерата и се юрнахме по петите на другите бегълци.
И тогава разбрах каква е миризмата и какво представляват мъртвите моряци. Сигурно трябваше да благодаря за това на таланта си, на чувствителността си към магията. И като разбрах истината, разбрах и как да й противодействам. Казах на Зиа да слезе долу и да ми донесе козметичната си чантичка. Тя ме зяпна глуповато и аз й се сопнах да побърза, и тя го направи, макар и с озадачена физиономия. Върна се бързо и ми връчи чантичката. Намерих вътре шишенце с парфюм, махнах запушалката и го подуших. Тежка, силна миризма с цветна основа — идеална за целта.
Метнах шишенцето във въздуха и то се завъртя, пръскаше съдържанието си. Занареждах необходимите думи, които сякаш сами идваха на устата ми:
Трупното зловоние изчезна.
— Това е обикновено заклинание, измама за сетивата! — извиках. — Онези мъже не са по-различни от вас и от мен. Просто властелинът ги е обвил в магия!
Думите ми или самият факт, че някой е запазил хладнокръвие, сложиха край на паниката въпреки гледката на гъмжащите от живи трупове връхлитащи вражески кораби.
— Ще разваля и това заклинание — извиках, после млъкнах рязко.
Битката беше свършила, но не за всички ни. Две галери плаваха обратно, назад към корабите на Сарзана! Не беше нужно да напрягам очи, за да разбера кои са. Бяха две от галерите на Нор, носеха се към смъртта си, заслепени от гняв. При други обстоятелства навярно бих се възхитила донякъде на самоубийствената им атака, защото бях виждала и познавала жени, които съзнателно жертваха живота си, хвърляха се в центъра на вражеските сили с песен на уста. Сега обаче не изпитах нищо подобно. Защото на тези два кораба имаше осем мои гвардейки, които не бяха избрали смъртта. Добре, помислих си. Значи ще имам още една сметка за уреждане, първо с Нор, после със Сарзана и властелина.
Двата кораба бяха обградени от костенурки, мачтите им изчезнаха за нула време и повече не ги видях, нито в онзи ден, нито никога.
Но сега не му беше времето да се гневя.
Една от чудовищните галери на Сарзана връхлиташе към нас от запад.
— Полило! — извиках и тя хукна към оръжейните отряди, които пристъпваха нервно от крак на крак зад странните си съоръжения, прикрепени от двете страни на предната мачта. Раменете на катапултите бяха натегнати докрай със заредени в двете гнезда стрели и провиснала помежду им мрежа, в която имаше намотана тънка верига, на която бях направила заклинание за сила.
Огромният кораб ни настигаше, платното му бе издуто докрай от магическия вятър на Сарзана; чуваха се триумфалните викове на войниците по палубите му: те очевидно смятаха, че са ни хванали в капан.