Чух и отрепетираната команда на Полило:
— Задръж… задръж… малко по-наляво… задръж… нагоре… още малко… готови… готови…
— Стреляй! — изкрещях аз и катапултите издадоха звук като зле излети камбани, млатнати със стоманени чукове. Стрелите на десния излетяха настрани и пропуснаха целта, но тези отляво обещаваха попадение. Точно както, ги бях замислила, точно както показаха тестовете, стрелите се раздалечиха в полет, мрежата се разкъса и веригата се изпъна между тях… за миг ми се стори, че ще се скъса или ще се отклони, но тя намери целта си — вряза се във вражеската мачта и я прекърши като вейка през средата. Платното политна назад и се строполи с все реите върху палубата.
За друг изстрел нямахме време, а дори и този бях наредила най-вече за да повдигна малко духа на хората си.
Сега беше време да бягаме, преди костенурките да са ни прихванали.
Всички платна вече бяха вдигнати, а гребците гребяха като за последно. Отправих благодарствена молитва към Маранония, че не се бяхме подлъгали да свалим платната, каквато беше обичайната процедура при битка. Сега, когато половината от илюзията на властелина беше обезвредена, щях по-лесно да намеря контразаклинание за другата. С малко късмет това можеше да вдъхне достатъчно кураж на конианците — толкова, че да обърнат корабите си и да влязат в бой, ако не за победа, то поне за да спрат временно корабите на Сарзана.
Докато търсех подходящи думи и съставки, трябваше да подготвя и сигнал за Трахерн. Застанах при парапета и плъзнах преценяващ поглед по залива, който се разширяваше към открито море. Вече почти бяхме подминали двата града при устието. Корабите ни бяха пръснати по водата като парченца хартия в придошла река, всеки се опитваше да избяга и мислеше единствено за собствената си кожа. Със или без контразаклинание, за днес битката беше приключила.
Твърде късно беше за магия, моя или нечия друга.
Имахме късмет, че корабите на Сарзана не бяха по-бързи от конианските, защото ако ги бяха настигнали, щяха да ги потопят до един. Истината бе, че вече изоставаха. Вълните в открито море подмятаха опасно костенурките и те започнаха да обръщат назад към спокойните води на залива, доволни от изпълнената мисия. След няколко минути ги последваха и останалите кораби на Сарзана. Защо да се морят излишно — вече бяха спечелили победата, бяха разбили на пух и прах конианската флотилия.
Галерата на Трахерн беше изостанала значително. Сигурно първа беше побягнала, но се оказа точно толкова бавна и тромава, колкото мислех. И тъкмо когато погледът ми я откри сред хаотичното ято кораби, тя се изду във вряща огнена топка, димни колони лумнаха към небето и флагманът на нещастната ни флота избухна с оглушителен гръм! След секунди ударната вълна от експлозията застигна и нашите галери.
Преди огнената топка да изчезне, в небето над нея се появи видение.
Образът на властелина се оформи за част от секундата, изпилените му зъби уловиха светлината в раззинатата му победоносно паст. А после небето се изпразни и остана само пепелявият вкус на поражение и смърт.
21
Кукловодът в кръглата кула
По здрачаване конианците изглеждаха склонни да сложат край на бягството си. Това не беше първата изпаднала в паника армия, която виждах, нямаше да е и последната. Но и най-уплашените войници не могат да бягат до безкрай. Спират тогава, когато вече не виждат врага, когато изтощението ги надвие, когато виждат други около себе си да намаляват темпото или когато се изправени пред неизвестност — а неизвестността често е по-ужасна от онова, което ги е прогонило от бойното поле.
Така стана и с конианските кораби. Озовали се бяха далеч от родните си острови и пътят към безопасността минаваше през открито море. А и някои от тях сигурно бяха видели корабите на Сарзана да обръщат назад към залива и след известно време си бяха дали сметка, че никой не ги преследва. Така или иначе, корабите постепенно се събраха на малки групи около оцелелите командни галери.
Сарзанът беше допуснал сериозна грешка. Трябваше да продължи преследването поне докато се спусне мракът, така че плячката да остане с твърдото убеждение, че демоните още са по петите й.
Реших, че има две възможни причини за постъпката му. Сарзанът се стремеше към символична победа, без да подлага корабите си на риска от допълнителни действия, които да доведат до окончателното ни унищожение. Това е често срещана грешка на самовлюбените тирани — всичките им действия трябва да носят печата на храброст и енергичност и да траят толкова, че да не отегчат поданиците им. Дребните досадни подробности не са за тях. Точно по тази причина, ако войната се води между гениален генерал и опърпани разбойници, всяка умна жена би заложила на разбойниците.