Качихме се на борда и капитанът на галерата побърза да отдаде чест. Изгледах го студено и казах високо, така че да ме чуят всички моряци наоколо:
— Военен поздрав приемам само войници, а не от хора, които са обърнали гръб на честта.
Капитанът почервеня, но не събра смелост да ме погледне в очите. Това беше първият признак, че планът ми може и да сработи — ако беше избухнал гневно и бе посегнал към оръжието си, щях да знам, че конианците наистина са загубили куража си.
Казах на Чола Ий и другите да изчакат на палубата, а на дърводелеца и помощниците му да се хващат на работа. После наредих на капитана да ме заведе при Базана. Той беше долу — в каюта, която не отстъпваше много-много по великолепие на онази, в която ни беше събрал преди време адмирал Трахерн. Стоеше с гръб към мен и се взираше през един от кръглите люкове към кърмата и редицата трупове.
Каза, без да се обръща:
— Аз съм глупак.
— Така е — съгласих се. — И нещо по-лошо. Избягахте.
Сега вече Базана се обърна.
— Първо се подлъгах детински, а когато ни атакуваха, не успях да прегрупирам корабите си. — Не казах нищо, само го гледах студено. — Но не съм избягал, кълна се — продължи той. — Кълна се, че от кораба на Трахерн вдигнаха флагове със заповед за отстъпление.
Продължих да мълча и раменете му се изгърбиха.
— Не очаквам да ми повярвате — каза той. — Надявам се само на позволение да платя за грешката си.
— И как предлагате да стане това?
— Като отида при боговете си. — Ръката му се плъзна към късия меч на колана му. — Вече се опитах да го направя, но ме спряха. Капитан Ойрот каза, че… Всъщност няма значение какво каза.
— Веднъж вече избягахте — казах аз, като се постарах презрението да прокапе от гласа ми като кръв по острието на меч, — и сега искате да го направите отново? Желанието ви да угодите на гузната си съвест е отхвърлено. — Базана почервеня. — Когато всичко това свърши, можете да си прережете гърлото, да си дадете медали или да си набиете мачта в задника, за мен е без значение. Сега обаче ще се поставите под мое командване и ще правите онова, което аз ви кажа. Ясно ли е?
Пречупи ли се веднъж честта на един войник, той е като маджун в ленено масло. Номерът е да не го засрамваш допълнително, иначе ще се разкашка в пръстите ти и няма да става за нищо. А точно това държах да избегна на всяка цена.
Така че казах:
— Добре. Ето какво ще направим. — И продължих по същество, давах му подробни указания.
След час корабните капитани се събраха. Бяха сто седемдесет и четирима, така че изпълниха не само фордека, а и пасажите покрай палубната каюта. Сред тях беше и адмирал Борну, чиято особа очевидно беше понесла точно толкова щети, колкото и корабът му, когато ни подмина с издути в бягство платна — иначе казано, никакви. За разлика от Базана, той беше решил да заложи на арогантното поведение като начин да замаже провала си. Казах му да чака на фордека с другите, без да обърна внимание на претенциите му. Капитаните бяха в по-голямата си част мълчаливи, едно заради понесения срам, второ заради устройството, което дърводелецът беше сглобил на най-горната палуба по мое нареждане.
Стоях на върха на стълбата към каютата на най-горната палуба. Зад и до мен се бяха подредили Чола Ий, Корайс, Зиа, Гамелан и адмирал Базана. Зад тях стояха гвардейките.
Излезли бяхме мълчаливо от руините на каютата, без да направим някакви изявления, просто стояхме и чакахме. Постепенно капитаните ни забелязаха и тихите разговори утихнаха. Оставих тишината да се натрупва, докато премине границите на поносимостта. Чуваше се само воят на усилващия се вятър и плисъкът на вълните в корпуса на галерата.
— Днес Сарзанът ни победи — казах накрая. — И ние побягнахме като рибки пред акули. Ще се върнем ли в Кония с този товар в душите си? Ще се приберем ли у дома, за да кажем на любимите си хора, че сме се проявили като последните страхливци и че трябва да се подготвят за отмъщението на Сарзана?
— Какво друго ни остава? — извика някой откъм задните редици. Въпросът предизвика одобрително мърморене. И този път оставих думите да утихнат от само себе си.
— Какво друго ли? Тръгваме назад към Тичино, ето какво! — казах съвсем спокойно. — Битката още не е свършила.
— Кога? — попита един офицер от предната редица, не го познавах. — Колко време ще мине, докато пристигнат подкрепления от Кония? Месец? Два?