— Не знам… Държи се, сякаш съм велик жрец, сякаш съм някой като теб, с мощта на цялата жреческа гилдия на Ориса зад гърба. Той не е страхливец. Възможно ли е да е толкова глупав обаче?
— В момента ти говориш глупости, Рейли. Погледни от неговата камбанария. Представи си, че ти и брат ти сте велики магьосници и сте били в съюз с още по-велики магьосници от Изтока, а после плановете ви осуетява някакъв тип на име Антеро, след което брат ти умира от ръката на друг, вероятно още по-могъщ Антеро… какво би направила тогава? Очевидно е, че наистина притежаваш завидни сили, макар още да не си ги развила в пълния им капацитет.
Мълчах и мислех. После тръснах глава.
— Както и да е — казах. — Сега обаче трябва да се заемем със заклинанието, господин жрецо. Можем ли да го нагласим така, че да не разрушим заблудата за преждевременната ми смърт? Идеята да остана встрани от вниманието на онова копеле адски много ми допада.
Така и направихме — с цената на един час допълнителна работа. Заклинанието беше силно, но семпло, по-скоро магия за забавяне, а не за отрицание. Бурята щеше все така да набира мощ, но щяха да минат поне два дни, докато стигне връхната си точка. Смятахме, че властелинът няма да усети съпротивата ни, особено щом разпръснатата ни флота не представляваше особен интерес за него. Стига Гамелан да беше прав в разсъжденията си, разбира се.
Второто заклинание беше по-рисковано и би могло да разкрие факта, че още съм сред живите. Но аз смятах, че рискът си заслужава. Източих няколко капки живак от компасната кутия на кораба, взех малко от „летящия“ мехлем и се усамотих в каютата на Гамелан. Запалих една свещ, пуснах в пламъчето й малко билки, напръсках я с ароматно масло от запасите на Гамелан и вдишах дълбоко. След това нагласих до свещта стоманено огледало и насочих цялото си внимание, цялото си същество в отражението на свещта. Разстоянието и отместването щяха да ме предпазят от разкритие, или така поне се надявах. Но бързо забравих и за властелина, и за Сарзана, когато се слях с пламъка, превърнах се в пламъка, нищо повече и нищо по-малко.
И онази, що беше Рейли Антеро, изчезна, престана да съществува, остана само малко пламъче, пропито от стремеж да прогони мрака. Капка от мазилото върху парченце дърво подхрани огъня и той лумна, превърна се в нещо друго, откри изненадите и радостта на това да летиш, да летиш над вода, над земя, над двамата си най-върли противници. Пламъкът видя „отражението“ си в капчицата живак и незнайно как почувства онова, което един човек би облякъл в думите:
За част от секундата се превърнах в капчицата живак и „потърсих“ брат си. Открих го веднага и лед вкорави душата ми, усетих мрак, който се сбираше и къкреше зад мен, и в същия миг… „аз съм огън, аз съм сама“… и вече бях свещ, бях в безопасност на собствената си галера… и знаех, защото моята капчица живак беше „намерила“ купата с течен метал върху масата на Сарзана, там, където можех да го намеря и да го убия.
Този път нямаше да влезем в битка слепешката. Ала сражението щеше да е на живот и смърт — Сарзанът се беше укрепил в най-непревзимаемото място в Тичино. Много кръв щеше да се пролее, преди да го измъкнем оттам.
Почти се беше зазорило. През последния час на нощта бях чертала точна карта на Тичино и нашите цели там. После я нарязах на почти двеста парчета, изрекох простичко размножително заклинание и масата ми изскърца под тежестта на двеста непокътнати карти. Не се сещах какво друго мога да направя, затова предадох временно управлението на Корайс и потънах в сън без сънища.