— Същото би се случило, ако влезеш в битка без жреци и техните заклинания, дори да са неефективни или детински. Огънят е изгонил нещо от онази амфора и е създал празнота, която е повлякла тапата навътре. Без защитни заклинания магията на противника би била привлечена към твоята армия като рибен пасаж към мрежа със стръв и би ви помела до крак.
— Значи не ни остава друго, освен да правим заклинания, контразаклинания, контразаклинания на контразаклинанията и…
— Рейли, чака ни работа.
Така си беше. Но преди да се захванем с колбите и билките, отново се замислих за онзи хипотетичен свят без магия. Ако не друго, войната би била значително по-просто занятие, в което да разчиташ единствено на ума, мускулите и меча си. В такъв един свят сигурно изобщо не би имало армии, защото не би имало нужда от поддържането им, а мъжете и жените биха уреждали противоречията си, както са го правели нашите примитивни предци — в двубои.
Когато подготвихме необходимото за магията, пратих сигнал всички оцелели кониански жреци да се съберат на нашата галера. Бяха само четирима — останалите бяха загинали, когато властелинът взриви галерата на адмирал Трахерн. Така се сдобихме с четирима чираци, защото конианците наистина изоставаха донякъде в сравнение с нашите орисиански жреци. Събрали бяхме малкото неотворени торби с вятър от другите кораби и с тях за основа направихме заклинание за вятър в платната на корабите ни, който да ни отвее право към Тичино, при това такъв, който да контролираме като сила и дори като посока. Или така поне се надявахме.
Предложила бях да си подсигурим насочването на вятъра, като сложим в гърлото на кожената торба малък компас, и докато четиримата конианци изричаха заклинанието, пернах с пръст стрелката му и тя се завъртя лудо. Когато приключихме, един от конианците каза, че моята намеса най-вероятно ще ни докара ветрове от всички посоки едновременно или дори циклон. Не му обърнах внимание.
С напредването ни към Тичино бурята на властелина изчезна и приех това за окуражителен знак — ако ни следеше с магически средства, властелинът несъмнено щеше да я измести към нас.
Късно следобед зърнахме първите външни острови. Бях се превърнала в любимото си ято чайки и разузнавах водите пред нас. Нямаше опасност да ме разкрият, дори с тази позната вече маскировка, стига да стоях настрани от главния остров. Повечето от наблюдателните постове по периферията бяха изоставени — хората явно бяха отзовани в Тичино, след като корабите ни бяха побягнали в открито море, а малкото останали наблюдатели съвсем не бяха в най-бдителната си форма. Въпреки това, когато наближихме периферните острови, прибягнахме до още едно заклинание. Излишно беше да поемаме ненужни рискове. За щастие денят беше облачен, макар че аз бях измислила алтернативен напев, в случай че небето е ясно. Подредихме на палубата пет мангала на високи триножници във върховете на мислена пентаграма. Във всеки сложихме тамян, който би трябвало да умилостиви конианските богове на въздуха, както и билки, които да осигурят магическа сила на заклинанието, без значение дали боговете харесват миризмата им, или не — дафинови листа, планинска звездица, корени от калум и самакитка.
Гамелан беше начертал с тебешир символи в средата на пентаграмата и аз коленичих там пред слаб огън от въглища. В огъня хвърлихме различни билки, включително корен от жълтурче, сложихме отгоре му котле. Когато водата завря и се вдигна пара, засричах имената, които бях написала на един лист. Не знаех на какъв език са, Гамелан също не знаеше.
— Това е едно от заклинанията, които са се предавали от жрец на жрец от незапомнени времена. Когато аз ги учех наизуст, никой не знаеше значението на думите, освен че с тях се викали облаци и че ги използвали най-вече селските вещици за предпазване на младите посеви от силно пролетно слънце.
Бяхме попроменили малко заклинанието според нашите нужди и докато изричах със запъване непознатите думи, погледнах нагоре и видях как много бавно и много царствено облаците се спускат към нас. Прекратихме церемонията, преди мъглата да е станала толкова гъста, че да не виждаме корабите до нас. Би било много глупаво защитната магия да ни ослепи дотам, че да се потопим сами в мъглата и да свършим работата на противника.
След това магията и магьосниците се прехвърлиха на флагманския кораб. На галерата на Стрикер нямаше достатъчно място, нямаше и да е безопасно, когато започнеше сражението. Възложихме на един от конианските магьосници да поддържа заклинанието и да повтори думите, ако мъглата започне да се вдига; другите трима имаха задачата да поддържат вятъра. Гамелан не беше убеден в благонадеждността на конианците и се чудеше дали да не остане с тях на кораба на Базана.