Пееше и обикаляше бавно около мангала, като допираше нежно малката брадва до клепачите на всяка от нас. Полило се дръпна несъзнателно — по-недоверчив към магията човек от нея не познавах. Веднъж ми беше признала за свой сън, който вещаел, че ще умре от магия.
— Готово — заяви Гамелан. — На първо време няма да усетите нищо особено, освен може би допълнителна острота на зрението. Това е едно хубаво, простичко заклинание — обясни той. — Когато му дойде времето, ще ви послужи добре, но не е толкова силно, че де привлече… как да се изразя, нежелано внимание в нежелан момент.
Легатите станаха и отдадоха чест, след което аз ги освободих. Гамелан се протегна.
— Така, сега ни остава само да чакаме, капитане — каза той. — Междувременно ще си позволя една чаша от виното на адмирала. Ще ми правите ли компания?
— Обикновено не пия преди битка — отвърнах аз. — Но… с удоволствие ще ви правя компания, още повече че искам да ви помоля за една услуга.
— Само кажете. Бих могъл да говоря надълго и нашироко какви надежди възлагаме на тази мисия и колко много зависи от успеха й, но точно вас едва ли има смисъл да надъхвам с речи. След посланието на костите снощи думите ще са съвсем излишни. Щеше ми се само да мога да тръгна с вас, да съм в първата редица. Но възрастта ми и… — Той махна надолу към одеждите си. Кимнах, че разбирам. Присъствието на толкова силен магьосник би предупредило властелините за „тайната“ ни мисия също толкова сигурно, колкото ако се бяхме нагиздили с пълните си парадни доспехи и бяхме подхванали атаката посред бял ден и под звука на рогове.
Възползвах се от повода да му изложа молбата си, която доста го стресна. Той помълча, като галеше брадата си.
— Признавам, че съм изненадан, капитане… Ако позволиш, ще мина на „ти“, нали може? Не знам дали това е проява на особен цинизъм по отношение на собствената ти тактика, Рейли, или какво…
— Предпочитам да мисля, че е въпрос на планиране и един вид застраховка — отговорих аз. Признавам, че в онзи момент не казвах истината. — Може ли да навреди по някакъв начин на основния ми план?
— Би могло, да, би могло — каза замислено той. — Още едно заклинание несъмнено увеличава риска властелините или някой от помощниците им да ви усетят. Но… чакай малко. Сещам се за едно заклинание. Много старо. Много простичко. Използвали са го надушвачите на вещици по времето на дядо ми. Толкова е примитивно, че може и да остане под сетивния праг на опитни магьосници като властелините. И се прави бързо — само за няколко минути. Ако беше жрец, Рейли, можех да те науча как се прави. Но понеже не си… хмм. Дали пък да не използваме амулет? — Кимна, доволен от хрумването си. — Да, не е лошо. Мога и да остържа малко от костите и онова, което те доловиха снощи от магията на властелините, да ти служи като, като… един вид задействащ механизъм. Хмм. Да, не е невъзможно, дори не е трудно. Да, да — продължи той, все по-развълнуван. — Мисля, че идеята ти наистина има достойнства. Но трябва да забравя временно онези — ако ми простиш признанието — все по-топли приятелски чувства, които изпитвам към теб, Рейли. Трябва да мисля за теб като за най-добрия шанс на Ориса — нито повече, нито по-малко; не като за приятел, а като за войник, без страха допълнителният риск да влияе на решенията ми.
— Ако сама не бях избрала риска за свой неизменен спътник — казах аз, — сега щях да съм в Ориса, заобиколена от деца и съпруг, и да се тюхкам какво да сготвя за вечеря или каква нова рокля да си купя.
Гамелан се усмихна бегло.
— Ако ти дам амулета, той може да те отведе не само до онези, които искаш да намериш… а и до самото ядро на силата им.
Казах:
— Ако сте прав и те наистина замислят могъща магия срещу Ориса, не е ли редно да унищожим и нея?
— Да бъде унищожена, може би, или пък, ако опетняването е обратимо, да бъде отнесена в Ориса, където да бъде използвана за добро. — Гамелан поклати глава. — Макар че сега се сещам за нещо, което Дженъс Грейклок казал на брат ти за магията — че тя е черна или бяла само според вижданията на наблюдателя, цинична мисъл, която и досега не разбирам напълно. — Отпи от виното и каза: — Добре, капитане. Ще ти дам нещо, което ще те превърне в малък пор, който надушва злото — и ако наистина решиш да го използваш, заклинанието ще те повлече неизбежно по дирите на плячката.
Последното ме накара да се усмихна.
— Поровете винаги са носили късмет на семейството ми — казах. — Брат ми се кълне, че духът на такова едно животинче, домашен любимец, който имаше като малък, спасил живота му при двубоя му с Равелайн.