— Това наистина е добра поличба — каза бодро Гамелан. — И облекчава тежестта на предчувствието, че те пращам на мисия, от която няма да се завърнеш.
Ала усмивката не стигна до очите му. Знаех, че просто се опитва да ми вдъхне увереност — на мен и на самия себе си.
Когато слънцето се килна към хоризонта, хората на адмирала избутаха галерите в плиткото, а оттам гребците ги придвижиха към грубо скован плаващ док, водещ от брега към по-дълбоки води, и там ние се качихме. Понеже нямаше да пътуваме дълго, се наблъскахме в три от корабите на Чола Ий. Осемнайсетте малки лодки, за които беше говорил адмиралът — седемнайсетте необходими плюс една резервна, — бяха вързани близо до кърмите на трите кораба, така че да не се виждат от замъка на властелините. Поехме на изток, сякаш се връщаме в Ориса. Гребците, по двайсет и петима от всяка страна, гребяха бавно, все едно потегляхме на дълго плаване без бърза работа, а разпънатите платна ловяха вятъра.
Аз бях на първия кораб — личната галера на Чола Ий — и докато порехме водите, седнах с Корайс и Полило на квартердека за кратка почивка. Морето беше спокойно и грееше с червени и златни отблясъци под косите лъчи на залязващото слънце. Опитвах се да мисля за спокойните води и за крясъците на една нахална чайка, която обикаляше край кораба, вместо за онова, което ни предстоеше. Един делфин се заигра в разпенените води зад кърмата, но бързо се отегчи и изчезна. После Чола Ий дойде при нас. Боя се, че не прикрих добре антипатията си, когато го попитах защо е решил да се присъедини лично към експедицията. Не е ли това под адмиралското му достойнство?
Чола Ий първо примигна — тонът ми не му беше убягнал, — после влезе в ролята на словоохотлив патриарх.
— Ах, капитане, вие просто не разбирате проблемите, с които се сблъскваме ние, бедните хорица, които рискуваме живота си за нещо повече от голата слава. Ако не направим така, че венецът на окончателната победа да закачи и нашите глави, работодателите ни твърде често се опитват да шикалкавят при уреждането на сметките. А това води до най-различни неприятни неща. — После стана сериозен. — А и с моряци като моите трябва да си в челните редици на битката, иначе току-виж си избрали нов водач. Така че присъствието ми тук изпълнява двойна функция.
Поклони се и тръгна към главната палуба, където гребците напъваха мишци.
— Ако този тип случайно се озове близо до парапета — каза Полило, — току-виж, без да искам, съм се блъснала в него. Чувала съм, че много моряци така и не се научават да плуват.
Корайс се ухили.
— Гледай да се въздържиш на първо време. А когато стъпим на твърда земя, ще го поканим на някое високо място, уж за да задоволим насаме и най-разюзданите му фантазии, аз ще коленича зад него, а ти ще го блъскаш колкото ти душа иска.
Когато слънцето залезе, моряците свиха платната и свалиха мачтите, все едно бяхме изчезнали зад хоризонта. В сгъстяващия се мрак корабите станаха почти невидими. Отпуснаха въжетата на лодките, за да не се пречкат на гребците, и галерите завиха обратно към Ликантия с максималната си бързина. Мъжете натискаха греблата, сякаш бяха на състезание, и аз се запитах как и защо са избрали такава съдба, да натискат напред-назад парче дърво до безкрай; дори реших, че може би са роби. Ала Корайс, която по принцип страдаше от ненаситно любопитство и вече беше поразпитала този-онзи по въпроса, каза, че не били роби, а свободни хора. И че галерите прибягвали до гребла само когато скоростта е жизненоважна, а при нормални обстоятелства разчитали само на платната.
Два часа преди полунощ наближихме входа на ликантийското пристанище. Стените на оформящия го кратер чернееха на нощния фон; вече се виждаше и морският замък — целта на мисията ни. Нощта беше спокойна и приятна, точно според заклинанията, наредени от Гамелан. Беше като намек за идващата пролет, топла и някак сънлива. Нищо не би могло да се случи в нощ като тази — постовите сигурно си мечтаеха за края на дежурството, командирите им едва ли щяха да излязат на повече обиколки от задължителните по устав, а свободните от задължения войници щяха да спят дълбоко.
Спуснахме се в лодките. Въпреки намеците на Чола Ий за неумението на гвардейките по море се прехвърлихме успешно, без излишен шум, без да изпуснем нито едно оръжие и без нито една жена да цопне в тъмния океан. Поехме към входа на пристанището. Признавам, че лодките наистина бяха идеални за онова, което бях намислила. Вместо гребла имаха колела от външната страна на бордовете. Всяко колело беше съоръжено с лопатки като краката на морска костенурка. „Гребците“, ако това е правилната дума, седяха в средата на лодката и натискаха яка ръчка, която придаваше въртеливо движение на колелата. Така лодките се плъзгаха безшумно към брега без плясък на гребло или указания от страна на кормчията. Личеше си обаче, че управлението на тези лодки не е за аматьори, защото четиримата гребци работеха в унисон — иначе щяхме да се мятаме на зигзаг из водата като пощурели морски бръмбари.