Докато се приближавахме към целта, обмислих за пореден път плана си. Най-голямото му достойнство беше неговата простота. Сложната тактика рядко оцелява след първия залп стрели. Идеята ми беше гвардейките да се покатерят по веригата от водата чак до върха на скалната стена, където веригата се свързваше със замъка. Изкатерехме ли се там, щяхме да потърсим достатъчно голям прозорец, през който да влезем. Влезехме ли, щяхме да се придвижим възможно най-бързо и безшумно към централните порти на замъка. Междувременно генерал Джинах щеше да е придвижил войската си пред портите. И когато отворехме портите, атаката щеше да започне.
Може да изглежда невъзможно, но не беше — не една и две велики крепости са падали пред шепа войници с храбри сърца. А дори да се проваляхме, както предричаха всички, какво толкова? Моите жени щяха да оставят труповете си зад стените на замъка. Десет пъти повече бяха загинали при безнадеждната атака, която последва опита ни за диверсия преди няколко дни. А и като се имаше предвид отношението на Джинах към жените в битка, генералът едва ли щеше да страда особено от липсата на „дяволския пол“, както го бях чувала да ни нарича, който да го тормози с разни женски глупости като логика и предварително планиране, вместо да ръкопляска на безразсъдното перчене и слепите атаки, достойни повече за побеснял бик, видял крава.
Настъпил беше моментът да изпробвам острието на меча, който бях изковала, да видя дали ще реже чисто, или ще се строши на безполезни парчета. Имах и още една, лична цел — именно заради нея бях потърсила съдействие от Гамелан, макар да не му бях обяснила какво точно смятам да правя.
Пристанището се отвори пред нас като зейналата паст на чудовище от приказките. А после стигнахме до веригата, опъната току под повърхността на водата и издигаща се към морския замък високо горе, и времето за размисли свърши. На преден план излязоха подготовката, мускулите и… да, опитът.
Моят писар вдига вежда при последното — сигурно си мисли, че катеренето по тежки вериги влиза в подготовката на гвардейките, и се чуди защо не е виждал подобни тренировъчни съоръжения на плаца ни. Всъщност няма голяма разлика между катеренето по верига звено по звено — хващаш се здраво за първото, твоя другарка се изкатерва по тялото ти и се хваща за второто и така постепенно оформяте стълба — та няма голяма разлика между това и другото упражнение, което цяла Ориса ни е виждала да изпълняваме по време на различни празници, когато демонстрираме атлетичните си умения в скоростно преодоляване на препятствия. С дребното изключение, че сега трябваше да внимаваме за няколкото хиляди вражески войници по върха на крепостната стена, а „препятствията“ ни бяха големи брънки от хлъзгаво ръждиво желязо, покрито със слуз, водорасли и разнообразие от ракообразни гадинки, които без съмнение биха изглеждали порядъчно гнусни на дневна светлина. Полило и други прочули се с физическата си сила гвардейки поеха основната тежест на операцията.
Брънка по брънка и жена по жена напредвахме нагоре по веригата. Накрая Корайс, Полило, Исмет и аз стигнахме до последното звено, там, където огромна скоба свързваше веригата с вертикалната стена на замъка. Четирите се бяхме вкопчили в това последно звено — другите чакаха по веригата надолу — и за миг си помислих, че приличаме на миниатюрни амулетчета, висящи от нечия гигантска гривна. Тръснах глава. По някаква причина, навярно заради близостта до толкова много магия, въображението ми се беше развихрило като фантазията на пияна мома.
Три от нас плъзнаха поглед по голата стена на кулата горе: Исмет не сваляше очи от бойниците, в случай че някой постови надникне надолу.
Заклинанието на Гамелан звучеше в главите ни. „Брадвата сляпа с взор бе дарена… дар… за дева родена… И нека видят момите…“
И очите ни наистина проникнаха през обвилото кулата заклинание. Имаше тесни прорези за стрелба с лък, други, които да пропускат светлина към потънали в мрак стълбища. После видяхме прозорци — открити, без решетки и капаци. Властелините, като мнозина други с превъзхождаща сила, разчитаха твърде много на главното си оръжие, магията. Високо горе имаше шест широки прозореца — сигурно на луксозния затвор, в който бяха държали Амалрик. Ала не се налагаше да подлагаме на ново изпитание катераческите си умения, защото на няма и двайсетина крачки по посока на морето и на петнайсетина крачки по височина имаше друг, не по-тесен отвор.