Корайс и Полило чакаха да поведа атаката. Очите им се ококориха, когато видяха сигнала ми… докоснах гребена на шлема си, после и техните… „сега вие командвате“… вдигнат пръст… „както сами прецените“… както ви е било наредено… както сме го упражнявали… а после жест с меча.
„Атака!“
Макар че последният жест беше излишен. Моите легати — а и всичките ми гвардейки — може и да се изненадаха от промяната в плана, но бяха войници и следователно се подчиниха, точно както ги бях обучила. Тих тропот на меки ботуши, в синхрон, сякаш тичаше само един човек… и аз останах сама в голямата зала. Ако не се броеше знаменоска Исмет. Понечих да смръщя вежди… но тя ме изпревари. Вдигна два пръста пред лицето си в мрака. Да ми напомни, че винаги се сражаваме по двойки. Винаги. Протегната с дланта нагоре ръка. „Чакам заповедите ти“.
Ухилих се. Дори тук, в този дом на кошмарите, намерих повод за искрена усмивка. Наистина ли си въобразявах, че аз, офицерчето с петнайсетина години служба зад гърба, мога да отхвърля желание на знаменоската? Абсурд. Бяхме екип и като екип щяхме да умрем.
Време беше за другото заклинание на Гамелан. Извадих амулета — нищо и никаква кесийка от съшито парче кожа с парченца от костите за гадаене на жреца, — докоснах с него носа си, а после и каменните плочи при краката си. Подуших, вдигнала нос. Нямаше промяна.
Не. Май наистина усещах някаква нова миризма, сладникава и гадна, която ми напомни за бойно поле с непогребани трупове. Но не ми казваше нищо. Замислих се, после си спомних думите на Гамелан, че е възможно амулетът да се нуждае от подсилване. Огледах се. Ако бях права и това наистина беше зала за аудиенции, използвана от властелините, то те най-вероятно бяха стояли… ето там. На онзи малък каменен подиум. Качих се на него и отново допрях амулета до каменния под. За всеки случай го допрях и до единия от гоблените на стената.
Подуших отново въздуха. Усетих същата миризма, но, много по-силна, много тежка. Пригади ми се и с мъка удържах напъна за повръщане. Сега вече разполагах с посока. Обърнах се да дам знак на Исмет и естествено я заварих точно там, където трябваше да е — на три крачки зад мен и на три крачки встрани, с изваден меч и с очи, които следяха едновременно мен и тъмнината наоколо.
Излязохме на бегом от залата. Целта ми се намираше четири етажа по-нагоре, но ние не тръгнахме по стълбището. Заобиколихме отдалеч по застлани с дебели килими рампи с каменни балюстради. Често спирах да сравня посоката, но амулетът ме водеше безотказно напред и вонята се засилваше.
По някое време отвън долетяха викове, писъци и трясък на стомана. Битката беше започнала. Чудех се колко ли близо са стигнали моите гвардейки до портите, преди врагът да ги открие. Замъкът се събуждаше за битка. Чух викове „Предателство!“, „Вътре са!“ и писъци на ужасени жени и деца.
Коридорът ни отведе на един балкон, от който се виждаше вътрешният двор. Наистина беше огромен. Цяла армия би могла да мине на парад долу, ако не бяха стражевите кули и наскоро издигнатите временни укрепления. Именно тук властелините провеждаха чудовищните си жертвоприношения, при които избраната жертва бавно отнемаше собствения си живот, заставена от тяхната магия. Пак тук се бяха опитали да стигнат до брат ми, но друго заклинание го беше спасило. Сега обаче вътрешният двор се беше превърнал в бойно поле. Ликантийски войници търчаха като обезумели да запалят факлите, други пристягаха броните си и размахваха оръжия. От далечния край на двора се чуваха виковете на моите сражаващи се жени. Едва не извиках победоносно, когато видях колко близо са до целта си. Виеха се точно до огромните порти на замъка. Ако успееха да ги отворят, армията ни щеше да нахлуе в замъка.
Ала ги бяха открили в най-опасния етап от операцията. Съвсем естествено, ликантийците бяха струпали най-голяма охрана в най-слабата точка на защитата си. До външните порти се стигаше по открит проход с бойни платформи върху високите стени. Гвардейките ми бяха разбили вътрешните порти, но преди да продължат по прохода, защитниците се бяха организирали за контраатака. И сега моите жени се сражаваха за живота си току пред входа на прохода — войници блокираха пътя им, други чакаха на платформите с готови за стрелба лъкове и копия. Гвардейките ми се бяха оказали между наковалнята на прохода и чука на стичащите се от замъка войници.