И още по-лошо, някъде отгоре се чу силно съскане — като от събуждаща се гигантска змия. В другия край на парадния плац се извиха два циклона, черни на фона на факлите и три или четири пъти по-високи и от най-високия мъж. Спуснаха се сред мелето, сеейки смърт — ликантийски войници и гвардейки отхвръкнаха без разлика към каменните стени. Амулетът ми излъчи последна вълна смрад — миризмата на властелинската магия, — аз се завъртях и хукнах по поредната рампа към залата на горното ниво, следвана по петите от Исмет. Нямаше да помогна на никого, като стоя и зяпам безпомощно. Гвардейките ми или щяха да удържат на физическата заплаха, или да умрат. На мен се падаше да ударя по другата опасност, по-голямата, която набираше сили.
Това беше тайната ми цел. Бях съставила два плана. Първият включваше гвардейките. Вторият засягаше само мен — а сега и знаменоска Исмет. Намерението ми — знам, че звучи безумно — беше да нападна самите властелини. Не го бях споделила с никого, защото само щяха да го отхвърлят и да ме нарекат откачила глупачка. Аз обаче не смятах така, защото знаех на какво е способен един решен на всичко, дори на саможертва войник. Давам си сметка, разбира се, че в днешните модерни времена, когато мъжете говорят за многочислени батальони и десетки жреци, за бойни полета, които се разпростират на левги, и за битки, които продължават с дни, подобна идея звучи като романтична глупост. Може и да беше глупост, но аз бях завещала душата си на Маранония, вещите си — на своите приятелки и семейство, простила се бях и с всяка мисъл, че ще доживея утрото.
Когато наближих вратата на стаята, съскането стана по-силно. Стражи нямаше, което в първия миг ме изненада, но защо да има всъщност? Кой би посмял да прекъсне заниманията на властелините?
Отвътре се чуваха гласове — „братко“… „удари ги“… „само някакви си жени!“. Щеше ми се да имах миг колкото да си събера мислите и силата, да си поема дъх, но и половин миг не ми остана, защото ми се стори да чувам, а може и наистина да го чух — „отзад!“, и „отвътре!“, и „Опасност!“ — затова зарязах мисленето и се втурнах в личните покои на властелините.
Погледът ми се плъзна трескаво по стъкло и злато, реторти и свитъци, запалени мангали и тамян, кости и страховити създания, но нямах време за по-подробен оглед, защото знаех, че обикновен човек като мен има само един-единствен шанс срещу магьосници като тези — и този шанс зависеше от изненадата и бързината.
Двама високи мъже с бради и лица на лешояди, чиято злост ги бележеше по-ясно и от табелки с имена, се завъртяха към мен и вдигнаха ръце за атака, единият протегна пръст като копие и нещо сиво-черно се сгъсти от въздуха; стрелна се към мен и изби меча от ръката ми, а аз метнах странично щита си, право в търбуха му, скочих на свой ред в същата посока, вдигна се голямо валмо дим и чух съвсем човешки писък на болка, последван от вик откъм другия мъж. А после ръцете ми докоснаха плът, плътта се превърна в люспи, сетне отново в плът, и двамата с властелина паднахме на пода и се затъркаляхме, усещах как огромни мускули се стягат, сякаш се борех на тепиха с най-силния мъж на света, после могъщи ръце приковаха моите към тялото ми, озовах се затисната по гръб и ръцете ме стиснаха за гърлото… слава на боговете, че не бяха опитни войнишки ръце и стискаха трахеята, а не артериите. Светът започна да почернява и аз ударих със свободната си ръка, с извити пръсти като ноктите на ястреб, посегнах да издера очите на властелина. Той изкрещя, аз усетих влага по ръцете си и го изритах да се освободя, после и двамата скочихме на крака, но от неговото лице през пръстите му се стичаше кръв и някаква друга течност… само че нямах време за тези подробности, скочих към него, замахнах странично с двете си събрани в юмрук ръце като с боздуган и го фраснах в слепоочието… властелинът политна назад и падна, тялото му се тресеше в конвулсии, сякаш отказваше да приеме, че вече е мъртво.
Плъзнах поглед по пода, видях меча си и го грабнах. Натиснах с крак гърдите на властелина, така както се обездвижва змия, и нанесох един-единствен, чист удар. Мечът отдели главата от раменете му и изкънтя в каменния под. Мъртъв, да, засега поне, но първо трябваше да се заема с другия… завъртях се, готова за бой.
Ненужно, както се оказа. В стаята беше само знаменоска Исмет.
— Избяга — каза тя. — Размахваше ръце към теб за някакво заклинание и аз метнах камата си. Удари го право в гърдите и се отплесна, сякаш беше с броня.