— Накъде? Накъде отиде?
Исмет посочи малка отворена врата. Пастта й беше тъмна, черна дори, точно като тунела, който ми беше обещал Гамелан.
— След мен — наредих аз.
— Да, капитане. След като си покрием задниците.
Понечих да повторя заповедта си по-остро, но Исмет вече беше открила камата си и вървеше към обезглавения труп на властелина. Коленичи и направи разреза на орела. Когато се изправи, държеше в ръка сърцето му. А после двете хукнахме по тъмния тунел след другия властелин.
Тунелът, изглежда, беше последният им път за бягство. Имаше ниши за засада в стените. Но никой не ни дебнеше от нишите. Имаше хитроумни капани, но никой не се беше сетил да ги запъне. Не спирах да се питам — защо другият властелин не беше останал да помогне на брат си? От страх? Или се беше паникьосал? Едва ли. Всеки друг би се уплашил, но не и мъже като тях, управлявали толкова дълго и толкова кърваво. Не знаех отговора, но продължавах по петите му, бързо, за да не го изпуснем, но не толкова, че да попаднем в някой капан.
Тунелът сякаш нямаше край, ставаше все по-тесен и слизаше все по-надълбоко. Вече не беше градеж, а проход, прокопан в самата скала. Молех се да не стане още по-тесен и таванът му още по-нисък, иначе трябваше да продължим на колене и лакти, докато не открием, че се смалява до нищо и пътят нататък е възможен само с магия — „нищо“, което щеше да ни улови в капан като менгеме дълбоко в недрата на замъка.
А после тунелът наистина свърши — със звезди и луна. Надзърнах предпазливо навън. Намирахме се на десетина крачки над пристанището. Над отвора имаше отвесна скала, а над нея се издигаше замъкът, откъдето бяхме дошли през каменната плът на древния вулкан. Нямаше и следа от властелина. До ушите ми стигна оглушителен трясък и се свих инстинктивно. Видях как блокиращата входа към пристанището верига се скъсва сякаш дръпната от невидими ръце. Стовари се във водата и потъна. Вече нищо не блокираше входа на пристанището.
Знаменоска Исмет извика:
— Виж!
И аз видях флагове да се издигат по мачтите на част от ликантийските кораби, които смятахме за изоставени. Флаговете ми бяха познати. По-ниският беше дълъг, разцепен на две в края, със стилизиран образ на червена пантера. Фамилният флаг на отдавнашните ни врагове, с които моето семейство беше в кръвна вражда. Нису Саймън! И още по-лошо, горният флаг беше царското знаме на Ликантия, черен двуглав лъв, който държеше в лапите си кръстосани меч и магьоснически жезъл. По някакъв начин властелинът се беше добрал до онзи кораб. Имаше и други кораби — чух Исмет да ги брои тихо и май спомена числото девет, — но не обърнах внимание, защото не можех да откъсна поглед от малката флотилия, която се движеше към мен… и към изхода на пристанището. Изпъшках ядосано, защото оцелелият властелин се измъкваше пред очите ми.
А очите ми изведнъж прогледнаха надалеч, сякаш някой държеше магическо стъкълце под носа ми, и видях съвсем ясно двамата мъже, застанали до кормчията. Първият беше Нису Саймън. Не го бях виждала дотогава, но го познах по белязаното от огън лице, което преди било красиво като на жена — преди брат ми и Дженъс Грейклок да го обезобразят. А до него стоеше властелинът!
Чух рев като на ураган от кораба и разбрах, че те също са ме видели. Облак стрели се изви към отвора на прохода, но Исмет ме дръпна назад и стрелите изтракаха безсилно в скалата. Корабите вече отминаваха и аз подадох глава да ги видя. Нямаше кой да ги спре. А можехме да пратим корабите на Чола Ий да блокират пристанището, но кой да се сети, че може да се стигне дотук?
Ревът стана още по-силен, а после от дълбините се стрелна дълго пипало. Уви се около кръста ми. Загубих равновесие, залитнах, успях да се хвана за един стърчащ ръб на скалата и запънах крака. Ревът натежа победоносно. Борех се с всички сили, но пипалото ме изтръгваше от скалата, все едно бях ракообразно от онези, които децата събират край морето. Сведох поглед към мръсната вода на пристанището и видях други пипала да се устремяват към мен. Чух как жълтият клюн на създанието изтрака доволно, видях блясъка в едно студено око.
Кама литна покрай мен, надолу към водата, и въздухът се изпълни с черни пръски. Пипалото около кръста ми се отпусна, морето долу завря разпенено, а от съществото не остана и помен.
— Пропускам само по веднъж — чух гласа на Исмет.
И двете бяхме опръскани в черно от кръвта на сепията, призована като прощално заклинание от властелина.