— Избяга — казах. Следях с поглед деветте кораба на Саймън. Вятър изпъваше платната им и ги тласкаше към открито море.
Исмет не каза нищо, само посочи нагоре.
Вдигнах поглед към бойниците на морския замък и видях над тях да се развява златното знаме на Ориса.
Е, единият избяга, повторих наум. Но какво можеше да направи един магьосник, дори да е силен като него, без бърлогата си, без свитъците си, без инструментите на магията си?
Войната беше свършила. Ориса триумфираше. Ликантия беше победена.
Владичеството на властелините беше останало в миналото.
4
Сърцето на магьосника
Никога не е имало друг пир на победата като онзи след падането на Ликантия. Нямаше значение, че един от властелините и Нису Саймън са избягали. Достатъчно беше, че с пукването на зората войниците видяха знамето на Ориса да се вее над ликантийския замък. Вече можеха да изпълзят от дупките си и да се разхождат свободно под надвисналите бойници, които месеци наред бяха сели смърт сред редиците им. Всички бяха пияни от радост, викаха, пееха, въртяха се в луди танци. Статуите на всичките ни богове бяха извадени от каруците и окичени с гирлянди, плячкосани киприла и бижута. В морския замък намерихме истинска пиячка и това допълнително нажежи празненството. Говеда, кокошки, прасета и кучета бяха принесени в жертва на боговете.
Самата мисъл, че ще сме живи и утре, и вдругиден, така изпълваше душите ни, че дисциплината изчезна, пометена от пълноводната река на облекчението. Колкото до нас, офицерите, ние мъдро стояхме настрани и не налагахме наказания, стига празнуващите да не закачаха цивилното население или военнопленниците.
Моите жени празнуваха с не по-малък хъс от всички останали. Полило се появи тичешком в лагера ни с по едно буренце плячкосана ракия на всяко рамо. Изби с брадвата си канелките и кехлибарената течност се заизлива в гърлата на сестрите ми. Корайс и Исмет останаха сравнително трезви, колкото да държат под око останалите. Подобна еуфория в комбинация с големи количества алкохол се превръща в мощен еликсир за невнимателните, а демоните на гнева са готови да надигнат глава и при най-незначителната обида. Не една и две сръдни между любовници са се уреждали със силата на оръжието след битка. А вече и без това имахме достатъчно кръв по ръцете.
Колкото до мен, аз внезапно се оказах герой. Всяка новобранка си мечтае за това — уморените й мускули потрепват в съня след поредния тежък ден на тренировъчния плац под крясъците на сержантката, която я гони от една безсмислена задача към друга, и сънува как някой ден ще се изправи с високо вдигната глава и смирено сърце, хилядно множество ще крещи името й, а старите войници ще си шепнат един на друг, когато минава край тях. И аз сънувах същото, когато бях млада. Но когато през онзи ден наистина ме окичиха с венеца на героите, открих, че усещането не е чак толкова приятно. Бързите кораби, които отнесоха новината за победата ни в Ориса, отнесоха и цветисти разкази за моите действия и стореното от Маранонската гвардия. Изкорменият от битки пейзаж ехтеше от възхвали в моя чест. Където и да отидех, войнишкото множество се разделяше да ми стори път. Някои посягаха да докоснат туниката ми, сякаш беше нещо свещено, а не грубо войнишко платно. Дарове се трупаха пред палатката ми и купчината растеше толкова бързо, че се наложи да сложа отпред постови, който учтиво да отпраща приносителите им. Засипваха ме предложения за женитба, десетки, да не кажа стотина. Мъже ме молеха да станат бащи на първото ми дете. Жени — дори такива, които преди си виреха носа пред мен — сега шепнеха горещи предложения от сенките и ме канеха в леглото си. Говореше се, че ще бъде обявен ден в моя чест, с всичките жертвоприношения и церемонии, подобаващи на такъв празник.
Не ми се понрави, писарю. И още потръпвам, като си го спомня. Това е фалшиво и много опасно нещо, което може да превърне един щастливо обикновен смъртен в демон на суетата. На героите мястото им е в гроба. Само там са в безопасност от себе си и от своите почитатели.
Най-лошото във внезапното ми канонизиране беше растящата омраза на Джинах, който смяташе, че съм му отнела полагащия му се и лелеян венец. Някой се беше разприказвал и скоро тръгна слух, че ако не е била намесата на Гамелан, Джинах е бил готов да отхвърли плана ми. Само няколко часа след като и последният ликантийски войник се предаде, вече се разказваха вицове за генерала. Започнаха да наричат дългата кървава обсада „Издънката на Джинах“, мнозина го проклинаха гневно, задето е позволил войната да се проточи толкова и за глупавите му решения, които стрували живота на хиляди орисианци.