Сложи на масата една орнаментирана кутия. Беше абаносовочерна, с богати вписани цветове. Не личеше да има капак или какъвто и да било отвор. Гамелан прокара ръцете си над нея, прошепна няколко думи и я натисна от двете страни с палец и показалец. Кутията се отвори. Погледнах вътре и едва не повърнах при вида на съдържанието й. В кутията имаше голямо парче месо с кафеникаво лилавия цвят на вътрешен орган, който скоро ще започне да се разлага.
— Това е сърцето на властелина, когото ти уби — каза Гамелан и го извади с лекотата на човек, който е свикнал да си има работа с карантии. Сложи го под голяма медна канелка, която стърчеше от апарата, и завъртя кранчето. Гъсти мазни капки с яркозелен цвят текнаха върху сърцето. Течността обля органа и го покри с тънък зелен слой. Гамелан запя:
Сърцето започна да се смалява, да променя формата и цвета си. Ставаше все по-малко, отначало бавно, а после, докато мигна, се смали от юмрук до размера на птиче яйце. И стана гладко и черно като абаносовата кутия. Гамелан го вдигна предпазливо с кристална маша и го върна в кутията. После я притисна отстрани и прошепна заклинанието. Кутията се затвори със силно изщракване.
Гамелан я взе, държеше я между разтворените си длани. Сведе глава и примижа съсредоточено. После кимна и вдигна поглед. Кривите му зъби лъщяха през брадата.
— Действа — каза доволно, сякаш бе таил някакви съмнения.
Протегна кутията към мен и аз се дръпнах.
— Хич не ща да го пипам това чудо — казах, плашлива като едва напъпила девойка.
— Не мога да те виня — отвърна Гамелан. — Знаем къде е било, нали? Й все пак… за да ми угодиш, ако не друго.
Поех кутията, като я хванах така, както я държеше той. Веднага усетих гъдел. Вибрация като от струнен инструмент под неопитни пръсти.
— Какво става? — попитах.
Гамелан пак избуха в смях.
— Как какво! Казва ни, че брат му още е близо. Остава ни само да го последваме и…
А после вълнението от победата завладя магьосника. Гамелан отметна глава и нададе вик, който отекна гръмливо в покоите на властелините:
— Пипнах те, копеле недно! Пипнах те!
5
Преследване до края на света
Опънахме платна на първи свещоден от месеца на реколтата през годината на елена. Гамелан избра двама войници, осъдени за изнасилване на ликантийски жени, които да бъдат принесени в жертва на боговете. Смазаха ги между два големи воденични камъка според традицията; но вместо да поръси с кръвта им нивите, Гамелан намаза носовете на корабите, а остатъка изхвърли в морето като дар за неговите богове. Всички бяха на мнение, че това е добро начало на пътуването ни, а и денят беше зареден с добри предчувствия.
Може и така да беше. Но с риск да опърля със сквернословията си щръкналите ти като миди уши, писарю, ще кажа, че според мен Гамелан, този стар дявол, се възползва много хитро от обстоятелствата, за да стресне Чола Ий и неговите пирати. Цялата армия се беше строила на брега да ни изпрати, нагиздена в пълни бойни доспехи, които Гамелан и неколцина приятелски настроени офицери успяха да изстискат от завистливия генерал Джинах. Цялата тази церемониалност се проточи и изпуснахме сутрешния отлив, но Гамелан ми прошепна да не се притеснявам, защото имал едно-две номерца за компенсация.
Флотилията ни се състоеше от петнайсет дълги галери, които изглеждаха смъртоносни дори на брега, изтеглени на трупи върху пясъка, и които най-малкото изравняваха шансовете ни срещу въоръжените търговски кораби на властелина. Бях разпределила гвардейките си на десет от корабите, плюс този, на който щях да пътувам самата аз и командният състав. Останалите четири щяха да носят на палубите си само въоръжените моряци на адмирала. Искаше ми се да кача по един взвод гвардейки на всеки от корабите, защото нямах доверие на Чола Ий, и още по-малко на хората му, но дори с новобранките, доведени от кандидат-офицер Дика, численият състав на гвардията беше под всякаква критика.
След множество заклинания и речи — Джинах дори се насили да каже няколко добри думи за мен и жените ми — минахме през редиците аплодиращи ни войници. Отвсякъде ни засипваха пожелания за успешно завръщане и докато минавах покрай другарите ни от дългата обсада, видях мъже така преизпълнени с емоции, че сълзи се ронеха по бузите им. Барабани забиха и рогове зазвучаха призивно, когато се строихме пред корабите. Чола Ий вече ме чакаше да ме поздрави. Облякъл беше най-хубавата си униформа — разбирайте най-ярката, — с толкова медали, че предницата на куртката му почти не се виждаше. Отвърнах на поздрава му и плъзнах поглед по въпросните медали. Няколко от тях ми бяха познати. Очевидно сам си ги беше дал, защото законно се присъждаха от флоти, които Чола Ий никога не би могъл да командва, и за храброст, каквато никаква сума не би могла да изтръгне от наемника. Но иначе изглеждаха добре — още повече че бяха предназначени да ме впечатлят. Разбойническата му усмивка беше ослепителна почти колкото медалите и кажи-речи толкова истинска.