Станах да посрещна новия ден и само след час се оказах толкова ангажирана на това необичайно за мен място, че съвсем забравих и за съня, и за раната.
Първата задача беше да се хване дирята на властелина. Свиках съвещание на борда на флагманския кораб. Избрах мястото по две причини: 1) На Чола Ий беше обяснено, че аз командвам парада. Лично се бях погрижила да му го втълпят до степен, близка до унижението. Затова изборът на неговия кораб за съвещанието беше лъжичка мед, с която да подсладя горчивия вкус на реалността. 2) Той имаше голяма каюта. Ако дискусията се сгорещеше дотам, че оръжията напуснеха ножниците, исках да имам достатъчно място, за да развъртя меча си. Не че очаквах да се случи нещо такова, но ако се наложеше да му внуша страх с някой драматичен жест, като да стисна заканително дръжката на меча си например, исках да знае, че нищо няма да ме забави или препъне.
Още щом влязох в каютата му, стана ясно, че Чола Ий си живее добре и като пират, не само като наемник. Каютата беше шарена като покоите на куртизанка; или по-скоро като на улична курва, която си е намерила щедър благодетел. Гоблените и килимчетата бяха в толкова ярки цветове, че човек неволно присвиваше очи. Беше претъпкана с всякакви инкрустирани със скъпоценни камъни предмети, чието предназначение варираше от нощни гърнета до нещо, което — кълна се — приличаше на обкичена с пера машина за секс, по чиято дръжка лъщяха редки камъни. Отвсякъде висяха воали и дантели от най-високо качество, използвани, уви, по най-безвкусен начин като декорация на рафтчета, стени и статуетки — повечето от които изобразяваха откровени сексуални отношения. Навсякъде се валяха огромни възглавници, също с лъстива бродерия. Имаше една, която привлече вниманието ми — две прегърнати жени, като едната удивително приличаше на Трис. В средата на каютата имаше широка маса от тъмен полиран дъб. Наоколо й бяха наредени столове с кожена тапицерия, като онзи начело беше с особено висока облегалка. Очевидно там сядаше адмиралът. Заобиколих масата и седнах на високия стол. Медът си е мед, но не е нужно да прекаляваме с него, нали така. Чола Ий се намръщи, а аз заоглеждах каютата му с демонстративно отегчение и превъзходство. Аз съм дъщеря на баща си все пак и макар да се впуснах съвсем млада във войнишкото поприще, бях усвоила достатъчно търговски хитринки, за да обърна в своя полза и най-враждебната среда за преговори. Адмиралът свърна към стола вдясно от мен. Прозорецът с богата дърворезба по черчевето се падаше зад въпросния стол и лицето на адмирала щеше да остане в сянка на фона на късното следобедно слънце. Щеше, само че Гамелан скокна като малко момче и пръв седна на стола. Намигна ми, а после плъзна мрачен поглед по сладострастните статуетки в каютата, поклати глава и насочи вниманието си към Фокас, шкипера на флагманския кораб, който разгъваше голяма карта. Йерархията тук, както и всичко друго на вода, беше ужасно различна от онова, с което бях свикнала. Чола Ий например беше адмирал и отговаряше за всички кораби. На практика обаче той се явяваше почетен гост на Фокас, който командваше самия кораб. По подобен начин Стрикер беше капитанът на моя кораб, след него идваше шкиперът Клисара, след него — Дубан, който отговаряше за гребците. В какво друго се състояха задълженията на Стрикер, освен да чупи стойки на квартердека и да ми вгорчава живота, не знаех.
Когато видях картата на Фокас, моментално забравих за малкия ни сблъсък за надмощие с адмирала. Преследването, с което се бяхме захванали, изглеждаше нереално, когато го съпоставиш с мащабите на картата. На запад от Ориса и Ликантийския полуостров, картата показваше повече мили, отколкото можех да си представя. Единственото, с което можех да направя сравнение в онзи момент, бяха разстоянията, които звездобройците се опитват да измерят, когато търсят поличби за съдбата ни. И преди бях виждала такива карти — в кабинетите на Амалрик и на баща ми. Ала не ми се беше налагало да поставям себе си в тях, ако разбирате какво имам предвид. Виждах познатите ми пристанища и градове, където моето и други търговски семейства сключваха сделки и въртяха търговия. Само че тези пристанища и градове се смаляваха до точици и съвсем изчезваха, заместени от развихрилото се въображение на картографа — малки рисунки на дяволи като предупреждение за наличието на диваци, или на демони като знак, че обозначените места уж носели лош късмет и бъкали от черна магия. Ала онова, което ме остави без дъх, беше самото море. Изглеждаше толкова голямо, че сякаш всеки миг щеше да погълне тънките късчета суша, дръзнали да накърнят великолепието му, и островчетата, кацнали опасно на челото му. Морето се простираше на запад до края на картата. Нямаше суша, която да маркира края му. По-нататък никой не беше стигал — дори моряшките легенди нямаше какво да разкажат за света отвъд тази мислена граница. Разстоянието плашеше.