Фокас драсна върху лененото платно на картата — на пръст, пръст и малко западно от Ликантия. Не беше нужно да ми казват, че драскулката бележи местото, където се намирахме в момента — в най-източния край на картата.
— Потеглиха близо два дни преди нас — каза Чола Ий, — имаха и благоприятни ветрове. Въпреки това едва ли са стигнали по-далеч от тук…
Сложи два пръста по-напред от нашата позиция. Фокас отбеляза мястото и нарисува около него кръг. Някъде в този кръг се намираше врагът. Само дето не знаехме дали се движим в правилната посока. Властелинът може да беше сменил курса и да се отдалечава от нас с всяка минута.
— Мисля, че няма да сбъркаме, ако приемем, че все още плава на запад, засега поне — каза Гамелан. — Всички заклинания, който направих, за да увелича нашата скорост и да забавя неговата, бяха контрирани с магия, която може да идва само от нашия стар приятел. И тъкмо в западна посока е разбунен етерът.
— Следователно и ние трябва да продължим на запад — вметнах аз.
— Западът е широко понятие — пренебрежително се изсмя Фокас и махна към картата. — Кажи-речи всичко тук е запад.
— Дръж се прилично — сопна му се Чола Ий.
Фокас пребледня. Адмиралът беше в лошо настроение. На съвещанието при Джинах бях дала ясно да се разбере — с подкрепата на Гамелан и офицерите, които ми симпатизираха, — че генералът обвинява единствено Чола Ий за бягството на властелина. Защото не бил блокирал пристанището. Още по-лошо, Джинах му беше казал, че договорената сума при победа ще бъде изплатена едва след края на експедицията. Пак тогава адмиралът и хората му щели да получат дял от ликантийската плячка. Мислех, че при последното Чола Ий ще избухне като вулкан, но вместо това двамата с Джинах си размениха странни погледи и адмиралът овладя гнева си. Чудех се дали не са сключили някаква сделка. По онова време реших, че Джинах най-вероятно се е съгласил да го компенсира, задето поема цялата вина за проваленото залавяне на властелина. Защото по неписан закон именно Джинах, като главнокомандващ на армията, заслужаваше най-голямата черна точка за провала.
Гамелан наруши напрегнатото мълчание:
— Нека оставим на врага да разреши дилемата ни.
И извади черната кутия с талисмана, който беше направил от сърцето на властелина.
Чола Ий и Фокас стрелкаха с неспокойни погледи кутията. Чули бяха слухове за талисмана, но и най-развинтеното въображение не можеше да се сравни с прекия досег до предмет с подобна магическа сила.
— От вас ще искам само един компас — каза Гамелан.
— Моля? — Чола Ий зяпна, сякаш току-що е изплувал от дълбоки води.
— Компас, ако обичате — повтори Гамелан.
Побързаха да му намерят компас. Гамелан сложи кутията върху кръга, начертан от Фокас, а компаса сложи най-отгоре. После ни даде знак да запазим тишина — не че имаше нужда, защото пиратите така или иначе мълчаха ужасени. Този път заклинанието мина без прелюдия. Нямаше напев, поне не на глас; нито призив за помощ към боговете.
Гамелан впери поглед в кутията, съсредоточен до крайност. Жълтите му очи светеха като слънцето и скоро цялата стая грейна от преливащата вътрешна светлина. Чуха се ахвания, когато кутията завибрира с нисък жужащ звук. А после самата кутия грейна. Стрелката на компаса помръдна. Завъртя се диво, направи пълен оборот, после още един, а на третия внезапно застина, сякаш някой я беше спрял с ръка.
Гамелан се облегна назад. Светлината се отцеди от очите му и те си останаха само жълти. Жрецът изтри потта от челото си и посочи стрелката на компаса. Тя потрепваше, сякаш всеки миг щеше да се завърти отново.
— Проследете посоката й — каза Гамелан — и ще знаем къде е врагът.
Компасът сочеше право на запад.
Не мога да кажа какво точно се случи след това. Чола Ий ме попита нещо и аз му отговорих. Само че всичко ми изглеждаше адски неясно и някак отдалечено. Не можех да откъсна очи от стрелката на компаса и огромната шир върху картата.
Виждах всички познати ми места. Ето го Трос, богат град, с който семейството ми търгуваше от поколения; ето я и Савия, прочута с вината си; Турган — с майсторите оръжейници; и Луангу, известен с отглеждането на добитък, чиито обори обточваха брега в продължение на мили. Отвъд тях се намираше Джейпур, варварско пристанище, където ежедневно пристигаха кервани, натоварени с коприна, подправки и редки магически предмети от места, които бихме познавали само от легендите, ако не ги познавахме по стоките им; до него се виждаше Лаоша, където семейство Джана контролираше пазара на слонова кост и онази красива черна дървесина, която е толкова твърда, че отклонява стоманен меч.