На отсрещния бряг видях Редонд, а отвъд него почти непроходимите планини на царство Валарой, които се точат покрай брега; оттатък планините се намира огромната пустиня с вилнеещите конни номади. Тях познаваме само по красивите килими и благовонните масла, които слагаме в лампите по празници. Още по на запад се намира Тигровият залив, наречен така не заради тигрите, а заради цвета и шарките на перлите, донасяни оттам. Всички тези места познавах добре, както ги познава всеки орисиански ученик. Ала отвъд тази граница, оттатък Жасминовите острови, Коралово море, Джинджифиловата река и Лимоновия бряг — всичко ми беше непознато.
Брат ми често казваше, че в началото на всяко сериозно плаване настъпва момент на възторжено въодушевление. Преди този момент има само детински фантазии; след него пътешествието се размива в еднообразно ежедневие. Брат ми разбира от тези неща, защото никой друг в историята на Ориса не е плавал по-далеч от него… макар че сега като нищо можеше да го задмина.
Именно в онзи ден, в натруфената каюта на Чола Ий, започнаха моите приключения. В онзи миг ме обзе необяснима сигурност, че преди пътешествието ни да приключи, ще съм видяла с очите си земите от картата. Погледът ми все се отплесваше към ръба, отвъд който лежеше непознатото. И постепенно ме обзе усещането, че ще видя и него. Не се уплаших от това видение, писарю. И понеже обещах да казвам пълната истина, трябва да призная, че за кратко съвсем забравих за властелина. Вместо това се изпълних с дълбок копнеж. Исках да разбера, трябваше да разбера отговора на гатанката, която ми поставяше картата — отговора на въпроса какво лежи отвъд.
За пръв път проумях благословията — и проклятието — на неспокойните души като Дженъс Грейклок, на вечно търсещите, какъвто беше и собственият ми брат, макар че не искаше да го признае.
Смутена от тази нова страна на характера си, за чието съществуване не бях подозирала, погледнах към Гамелан. В първия миг не различих чертите му, сякаш помежду ни беше паднала сянка. Сянката ми беше позната, познато ми беше и уханието. Стори ми се, че чувам женски шепот. Тръснах глава, сянката изчезна и зрението ми се проясни. Видях, че Чола Ий и Фокас обсъждат разпалено бъдещите ни планове. Но старият жрец гледаше мен.
— Видение ли имаше току-що? — попита ме.
Поклатих отрицателно глава. Ала знаех, че лъжа, защото в стаята се усещаше аромат на сандалово дърво.
Плавахме по петите на властелина, като се водехме по магическия компас. Когато стрелката му се отклонеше, отклонявахме се и ние. Върнеше ли се в първоначалната посока, връщахме се и ние. Можехме само да гадаем дали курсът се променя случайно, или защото властелинът знае за пас. Но никой не се съмняваше, че сме по петите му. Властелинът беше някъде там — на няколко левги или на няколко дни пред нас.
С течение на дните вълнението от гонитбата повехна и постепенно затънахме в рутината на новия си моряшки живот.
Времето минаваше и аз бавно започнах да осъзнавам, че корабите ще са новото ни бойно поле, а аз знаех за тях толкова, колкото и за борбата върху лед, да речем. Реших, че това трябва да се промени, че трябва да опозная корабите до последното кьоше и да се погрижа същото да направят моите жени, защото утре, вдругиден или дори днес — според волята на Те-Дейт — можехме да зърнем флотилията на властелина. Така че избрах най-скучния мъж на борда на кораба, който се кичеше с титлата помощник-капитан, което, скоро разбрах, беше морският еквивалент на армейските интенданти, иначе казано, беше отговорник по снабдяването. Само че докато интендантите можеха да те отегчат до смърт с нескончаемите си брътвежи за палатки и котлета, този тип обичаше да приказва надълго и нашироко за въжета, къси морски саби и какво ли още не, свързано с корабния живот.
За онези, които искат да научат нещо за света, в който се озовахме и където дълго щяхме да останем, някои от нас — до края на живота си всъщност, ето ви някои подробности:
Нашите галери бяха от вида, познат като „дълги бегачи“ и били конструирани, както гордо ми обясни помощник-капитанът, за всякакви цели — от речно плаване до абордаж на търговски кораби, от нападения над пристанища до дълги преходи в открито море. „Стествено, — призна той, което ние бяхме установили вече от личен опит, — наш’те галерки газят плитко и секо вълнение или ветрец ги подмятат насам-натам. Даже кат’ ги вържеш на док, пак се клатят надлъжно, затуй е добре моряците да имат здрав стомах. Иначе хич нема смисъл да ядат, щото к’вото изядат, ше го издрайфат за нула време“. По някаква причина мъжете на кораба намираха мъките на морската болест за изключително смешни, стига, разбира се, да тормозят друг, Корайс подхвърли, че едва ли биха ревали като магарета от смях, ако веднъж месечно ги сполетяват кажи-речи същите усещания, които тормозеха нас в момента. Самата аз гледах да не се впрягам от подигравките им.