Всяка галера беше дълга по стотина крачки и двайсет широка. Газеше само на три стъпки, което й придавало „игривост“, по думите на помощник-капитана. На всеки кораб имаше по трима офицери — капитан, шкипер — който отговаряше за платната, и началник на гребците. Следващи в йерархията бяха така наречените „помощници“, които не се водеха офицери, а бяха нещо като нашите сержанти. Така наричаха и корабните занаятчии — дърводелците, платнарите и т.н. Всяка галера имаше петдесет гребци, които при извънредни обстоятелства се включваха и като моряци. В добавка към всичко това имаше и по петнайсет истински моряци, които си виреха носовете и не биха хванали гребло дори корабът да заседне в плитчина. За ден-два галерите можеха да приютят кажи-речи неограничен брой войници, но в мирни времена (тоест по време на пиратски набези според терминологията на Чола Ий) на борда на всеки кораб имаше по двайсет и петима войници с минимален набор моряшки умения.
Всяка галера си имаше основна (или открита) палуба и закрита — за спане и при лошо време. Само че времето трябваше да е наистина много лошо, та мъжете да слязат в тъмния претъпкан трюм. Ако си над метър и шейсет, трябваше да вървиш приведен или да си удряш постоянно главата в тавана. Спяхме в хамаци, които всяка сутрин се сваляха и прибираха, а вечер ги връзвахме според предпочитанията си — най-често на откритата палуба. Там имаше брезентови тенти, които се опъваха в горещи дни, и наистина беше много приятно морският бриз да те полюлява лениво в хамака ти под яркоцветните изпънати райета, и наистина много трудно да станеш за поредната серия упражнения или тренировки с меча и копието.
При острия нос имаше малка повдигната палуба, от която започваха атаките при битка. В складовите пространства под нея държаха оръжия, резервни платна, въжета, бъчви с вода, порциони и други работи.
При кърмата имаше друга повдигната палуба — така наречения квартердек. От там галерите се командваха и насочваха с дълъг румпел, свързан покрай единия борд с руля. Под тази палуба се намираха единствените що-годе луксозни помещения — самостоятелните каюти на офицерите.
Друга палуба, дълга и тясна, свързваше квартердека с повдигнатата палуба при носа. Беше широка само три стъпки, наричаше се „ураганен мостик“ и служеше не само за придвижване, когато бурното море стоварваше вълните си върху главната палуба, а и като допълнително укрепване на корпуса.
Всяка галера имаше две мачти с триъгълни платна, които най-често осигуряваха движението на кораба. Ако вятърът беше насрещен или се изискваше висока скорост, моряците смъкваха платната и греблата се привеждаха в движение.
За камбуз беше отделено настлано с пясък и заградено място на долната палуба. Храната се приготвяше от един мъж в огромни казани, после се предаваше на „столовите“ за по-нататъшно разпределение. Всяка „столова“ се състоеше от десет моряка, чиито прибори и съдове се държаха в отделен сандък, заедно с каквито допълнителни запаси бяха закупили със собствени средства. Всеки моряк имаше правото да се присъедини или да се „отпише“ от дадена столова, така както другите членове на столовата имаха правото да го приемат или отхвърлят.
Колкото до физиологичните нужди, към кърмата беше прикрепено нещо като здраво скована седалка и се избутваше навън, когато някой почувстваше нужда да се облекчи. За къпането пък… е, както каза помощник-капитанът, „остър нос значи бързина, ама май през половината време плуваме“.
Това беше всичко. Галерите бяха точно това, на което приличаха — машини, построени с две изрични цели, скорост и сражения. Нищо излишно не намираше място по палубите им. Обхождах нашата галера стотици пъти, още толкова пътя я скицирах подробно, докато не почувствах, че я познавам като петте си пръста. След това се заех да изуча друг аспект на проблема — как се управлява и хвърля в битка корабът. Само че това проучване продължи до самия край на пътуването ни.