Приех със съзнанието, че поканата е не само за вечеря.
По-късно вечерта се намъкнах в тясното пространство, което корабният дърводелец беше опразнил, за да отвори място за багажа на жреца. Каютата беше препълнена с какво ли не — дебели книги, епруветки, буркани и кесийки с мистериозно съдържание. Ала уханието на рибата върху малкия мангал надви временно любопитството ми. Умирах от глад. Заехме се с храната без предисловия.
Когато приключихме, отпуснах колана си и въздъхнах.
— Ако ми кажеш, че в предишния си живот си бил главен готвач на най-богатото семейство в Ориса, веднага ще ти повярвам. — Взех си последно парченце от чинията. — Явно си човек с много таланти, магьоснико.
Гамелан се засмя.
— Всъщност наистина използвах магия — призна той. — Имам си един малък демон, подмамих го от кухнята на друг магьосник. Онзи беше стипца. Спазарих се с демона и оттогава той ми готви.
— Нали магията уж не трябвало да се използва ненужно — подразних го аз.
Гамелан се ухили през брадата си и ми го върна:
— Яденето не е ненужно.
Извадих шишето ракия, което бях донесла, и казах:
— Ако дадеш две чашки, може да подкрепим допълнително настроението си. Даже току-виж си събрал смелост да ми разкажеш за рибарлъка си.
— Не е въпрос на смелост или срам — каза той, но все пак извади чашки и аз ги напълних. Отпихме мълчаливо, после Гамелан продължи: — Просто сметнах, че ще е по-добре да разкажа историята си в спокоен момент. Защото вярвам, че засяга и теб.
Изненадах се.
— Мен? По какъв начин?
— Ти притежаваш Дарбата — с равен глас каза той.
— Глупости — сопнах се аз. Нямаше нужда да питам какво има предвид. — Дарбите ми са физически, при това постигнати с много труд.
— Отричай колкото си искаш, Рейли — отвърна Гамелан. — За мен това е неоспорим факт. Помниш ли когато хвърлих костите в шатрата на Джинах? Нали не мислиш наистина, че само с късмет и бойни умения си успяла да убиеш единия властелин и да прогониш другия? Обикновен човек не би могъл да го направи, уверявам те.
— Ама аз дори не харесвам жреците — възразих разгорещено. — Без да се изключват тук присъстващите, щом ще си говорим за такива щуротии.
Гамелан не се засегна.
— Брат ти Халаб имаше Дарбата. И това ли ще отречеш?
Не бих могла. Според Амалрик, ако не беше загинал, Халаб щял да стане един от най-великите жреци в познатата история. Само че жреците, преди Амалрик да ги опитоми, завидели на силата му и направили така, че Халаб да не издържи жестокото изпитание, което трябвало да докаже уменията му.
— Той беше единственият в семейството — казах аз.
— Сериозно? — настоя на своето Гамелан. — Самият Амалрик притежава малък талант. Значи има и друг.
Тръснах енергично глава.
— Не вярвам. А и ако се среща толкова често в рода Антеро, защо не е имало други, в миналото? Други, силни колкото Халаб?
— А ти сигурна ли си, че не е имало?
— Естествено, че съм сигурна. Никой от бащиния ми…
Гамелан ме прекъсна:
— Това го знам. Какво ще кажеш за майка си и нейното семейство?
Млъкнах. Майка ми наистина беше малко странна. Понякога нейният свят сякаш се разминаваше с една идея от нашия. Почти сякаш живееше на… по-високо ниво? Колкото до семейството й, тя рядко говореше за хората в малкото селце, където беше срещнала и запленила баща ми.
— Не знам — признах накрая. Но гласът ми беше толкова тих, че самата аз едва чух думите си.
— Аз обаче знам — каза Гамелан. — Точно затова колегите ми проявяват такава подозрителност към семейството ви. Преди време направих заклинание и разбрах, че баба ти е била известна вещица, добре позната в целия район, а също и майка й преди нея.
Нямах причина да се съмнявам в думите му. Защо да ме лъже? Но казаното не ми хареса.
— Е, и? — Вирнах брадичка. — Това още не означава, че съм прокълната.
— Наистина ще се превърне в проклятие — повиши глас Гамелан, — ако продължаваш да се бориш с него. Както си го подкарала, ще си навлечеш само неприятности. И не само на себе си, а и на околните.
Не отговорих. Самообладанието ми висеше на косъм, смут и страх се блъскаха в сърцето ми. Пресуших чашата си и я напълних отново.
— А сега ще ти разкажа историята си — каза Гамелан. — За да знаеш, че човекът, когото виждаш пред себе си, не е онзи, в който исках да се превърна.
Отпих… и зачаках.
— Роден съм на рибарска лодка — започна той. — Цялото ми семейство, предците ми — всички са били рибари. Ловели риба в благословената ни река още от времето, когато Ориса била голямо село.