Знаех за какви хора говори. Те прекарваха целия си живот по реката, а на брега слизаха само за да поправят лодките си, да продадат улова и да се запасят с това-онова. Нощем, връзваха лодките си близо една до друга и във водата изникваше истинско село, а обитателите му минаваха от лодка в лодка така, както се минава от къща в къща. Случвало се бе късно вечер да чувам смеха им и ритмите на музиката, която харесваха. И винаги изглеждаха така безгрижни, че понякога ми идеше да ида при тях и повече да не се връщам в града.
— Реката е в кръвта ни — продължи Гамелан. — Нещо повече дори — кръвта и реката за нас е едно и също. Реката ни къта в обятията си и ни отнася далеч от проблемите. Тя е нашата храна и вода. Нашите… нашето всичко. А и всяка река е така пълна със загадки — понякога опасни, — че никога не може да ти омръзне. Крие в дълбините си тайни, до които хората нямат достъп. Аз бях роден за такъв живот. И за него копнеех в сърцето си. Копнея и до днес.
Отпи замислено.
— Но се оказа, че имам Дарбата — продължи Гамелан. — Отначало никой не забеляза. Но още от съвсем малък, стигаше да докосна и най-оплетената мрежа… и възлите се разплитаха, а мрежата ставаше като нова. Имаше и други признаци, дребни в началото. Семейството и приятелите ми откриха, че загубят ли нещо, трябва само да ме попитат и аз веднага отивах при него. Понякога, когато се ядосах, пламъците в огнището се разбесняваха страховито. Предмети летяха насам-натам, без никой да ги е хвърлил. Чаши се чупеха без видима причина. А по дъното на лодката се чуваше тропане… почукване… сякаш под водата има човек, който дава сигнали.
— Ето, виждаш ли! — казах. — На мен нищо такова не ми се е случвало! Значи все пак съм си обикновена смъртна.
Гамелан не ми обърна внимание, а продължи да разказва. В началото семейството му се гордеело с него — особено когато се разбрало, че може да лекува малки рани с докосване. Този рядък талант, както и обещаващите му умения на рибар, който винаги се връща с богат улов и може да заведе другите при рибни пасажи, когато в цялата река сякаш не била останала и една риба, превърнали семейството му в обект на благородна завист от страна на приятели и роднини. Когато станал на осемнайсет, бъдещето му изглеждало предначертано. Баща му се канел да му повери първата му лодка и всички вярвали, че някой ден Гамелан ще е техният първенец. А после младежът се влюбил.
— И до днес помня Риана, сякаш е пред очите ми. Най-красивата жена, спохождала някога мъжките сънища. Вярвахме, че никога не е имало други, които толкова да се обичат, и се кълняхме наляво и надясно, че боговете са ни обрекли един на друг още при рождението ни.
Напълних отново чашките, докато го чаках да продължи. Той се отърси от спомените и каза:
— Сигурно повечето хора биха сметнали, че сме страдали от типичните симптоми на трескавата младежка възраст. Но аз не мисля така. Както и да е, скоро стана ясно, че боговете са имали други планове.
Спомних си за моята отдавна мъртва Отара и сълзи опариха очите ми при спомена какво е да обичаш и да бъдеш обичан така.
— Един ден станахме свидетели на злополука. Девойка от града беше излязла със семейството си на разходка с лодка и плъзгаше пръсти по водата край борда. Само че неопитният им кормчия приближи лодката твърде много до един търговски кораб. Стана така, че ръката на момичето беше откъсната над лакътя. Моята лодка първа се отзова на писъците й. Помня болката и ужаса в очите й, вперени в бликащата от раната кръв. Погледна ме и извика: „Но аз съм само на шестнайсет“. Видях откъснатата ръка да лежи до нея в лодката, грабнах я и я притиснах до чукана. А после започнах да се моля, молех се от цялото си сърце. Не знаех на кого, знаех само, че не бива едно младо момиче да си отиде така. После чух вик, момичето възкликна, аз отворих очи и видях, че от раната няма и помен. Родителите й и другите хора в лодката ми благодариха през сълзи и попитаха как се казвам. Но аз бях така потресен от чудото, че се уплаших, скокнах в своята лодка и избягах.
Няколко дни след това Гамелан за пръв път срещнал магьосник.
— По онова време главата ми бъкаше от глупави момчешки представи и магьосникът определено не оправда очакванията ми — каза Гамелан. — Представял си бях човек, който да изглежда така, както аз изглеждам днес. Стар. С брада. С очи, които биха спрели и побеснял бик.
Вдигнах поглед към чудноватите жълти очи на Гамелан. Точно сега те бяха нежни и топли като кухненски огън.