Гамелан улови погледа ми и се позасмя:
— Могат да гледат и по-страшно.
Засмях се, после се облегнах назад. Разказваше толкова интересно, че съвсем забравих собствените си тревоги.
— Но да се върнем на моя пръв жрец — продължи Гамелан. — Беше доста млад и красив отгоре на това. И богат. Брат на девойката, която бях спасил. Казваше се Юлор и беше магьосник със скромен талант и огромна амбиция. Искаше да ме възнагради за помощта, като ме представи пред съвета на жреците. Не след дълго съм щял да облека жречески роби и всички в града да ми се кланят. Но аз не исках и да чуя. Защото знаех, че напусна ли реката, няма да се върна. Юлор потвърди това мое прозрение, но каза, че не било голяма загуба, а семейството ми щяло да спечели много. И което било по-важно, надарените с толкова рядък талант хора имали дълг към гражданите на Ориса. Дни наред ухажва мен и семейството ми, докато не повярвах, че наистина нямам друг избор. Постъпех ли другояче, щях да обрека себе си и семейството си на жалко съществуване, причинено от магическия дух в мен, който, както ме уверяваше магьосникът, щял да ме яде отвътре, докато не си пробие път навън. Накрая се съгласих.
— Предполагам, че Юлор те е смятал за своя златен шанс — казах аз. — Смятал е чрез теб да постигне награда за себе си.
— Точно така беше — каза Гамелан. — Като мой наставник, той се издигна заедно с мен в жреческата йерархия. Почина неотдавна. Беше много щастлив човек, наистина.
— А какво стана с Риана? — попитах аз.
— Изгубих я. Не ни разрешиха да се оженим. Така де, де се е чуло и видяло жрец да се ожени за рибарска щерка?
— Ами ти не се ли опъна? — викнах аз. — Не се ли бори?
Гамелан въздъхна.
— Напротив. Но борбата ми беше обречена. В прав текст ми обясниха какво ще се случи с Риана, ако продължавам да се инатя. Подозирам, че тази загуба стана една от причините да постигна мощта си. Така и не обикнах друга жена — нищо не отклоняваше вниманието ми от учението, скоро то ме погълна изцяло и от рибаря не остана нищо. Бях станал магьосник.
— И искаш същото да сполети и мен? Аз и така съм си щастлива.
— Наистина ли си щастлива, Рейли?
Сетих се за съня, в който Трис ме беше предала. Не бих могла да отговоря утвърдително.
— Така или иначе, въпросът не е в щастието — каза Гамелан. — Трябва да последваш таланта си или да посрещнеш последиците.
— Последиците? — троснах се аз. — Нали с това те е подмамил и онзи твой лъжлив приятел Юлор.
— М-да… За това обаче не ме излъга — отвърна Гамелан.
— Аз съм войник. И нищо повече. — Думите ми прозвучаха завалено. Бях пияна, но ракията не беше единствената причина.
— Ще си помислиш ли? — попита Гамелан.
— Хич не разчитай — казах сърдито. Бях обзета от гняв и омраза.
— Ще поговорим пак утре сутринта — каза Гамелан.
Замълчах си. Но си помислих — ако наистина имам магически сили, утре слънцето изобщо няма да изгрее.
Е, изгря, писарю; но денят не протече според очакванията ми, нито моите, нито на Гамелан.
Всеки ден отвеждаха с лодка жреца до адмиралската галера, където да обсъдят предполагаемия курс на властелина и Нису Саймън. Всеки ден коригирахме собствения си курс според показанията на навигационните инструменти и магическите умения на Гамелан. Сигнални флагчета съобщаваха новия курс и останалите кораби нанасяха необходимите корекции.
В онзи ден обаче рутината се промени. Двете с Корайс тъкмо обсъждахме напредъка в обучението на новобранките, когато чухме дежурния на вахта да вика предупредително. Огледах се и с известна изненада установих, че посещението на Гамелан при Чола Ий е свършило доста по-рано от обичайното и малката му лодка се връща. С Корайс тръгнахме лениво към парапета да видим какво става. А нещо определено ставаше — Гамелан сочеше нетърпеливо към нашия кораб и пришпорваше гребците да побързат.
— Разбързали се магьосници рядко предвещават добро — сухо отбеляза Корайс.
Чух Полило да вика и погледнах към нея. Сочеше към лодката на Гамелан. На петдесетина метра встрани от носа й огромна птица с кожести крила се бореше с морски гущер за голяма риба. Нищо не заплашваше магьосника, така че и аз, като всички други на палубата, се загледах в двубоя на тези така нетипични противници.
Гущерът беше огромен, два пъти колкото средно висок човек, но не личеше птицата да е впечатлена от размерите му. Беше уловила рибата в тежкия си, обточен със зъби клюн, но преди да се издигне, гущерът се беше включил в надпреварата. Сега и двата хищника бяха впили зъби в рибата и всеки дърпаше в своята посока — птицата нагоре, гущерът надолу.