— Това е добре. Щото бях почнала да се чудя дали не съм попаднала в компания на страхливци. Брадвата ми съвсем изсъхна милата.
Битката не дойде толкова бързо. Както бях предупредила Корайс, първо трябваше да настигнем властелина. Летяхме по морската повърхност, тъпаните задаваха двоен ритъм, гребците натискаха така силно, че веслата се огъваха при всеки напор. Движехме се толкова бързо, че корпусите не успяваха да се намокрят. Гребахме така в продължение на два дни, а след броени часове почивка — още два.
Напрежението бе така осезаемо, че никой не обърна внимание, когато прекосихме западната мислена граница на голямата карта и навлязохме в неизвестни води.
На петия ден видяхме флотилията на властелина.
7
Море в пламъци
Колкото и бързо да се бяхме движили през последните дни, сега барабаните ускориха ритъма си още повече, гребците напрегнаха мишци до краен предел и след два часа флотилията-беглец вече се виждаше от фордека. Струваше ми се дори, че различавам платната на отделните кораби. Малката палубата беше пренаселена — освен мен тук бяха Корайс, Полило, капитан Стрикер и Гамелан. А после за спешно съвещание пристигна и Чола Ий, макар никой да не го беше канил. Въздухът припукваше от напрежение и възбуда.
— Дали са ни забелязали вече?
Въпросът на Корайс беше отправен към Стрикер, но вместо него отговори Гамелан:
— Да. Ако не с очи, то с магия. Вече усетих пръстите на властелина да се протягат към нас.
Чола Ий се намръщи, когато видя един застанал наблизо моряк да потръпва, и то не заради хладния бриз. Гамелан кимна, че е разбрал, и всички се изтеглихме по ураганния мостик, така че да разговаряме на спокойствие.
— След колко време ще ги настигнем? — попита Полило.
Чола Ий вдигна поглед към издутото централно платно, а после пресметна времето според разстоянието, което сянката на високата мачта беше изминала по палубата, откакто се бяхме събрали на наблюдателния пост.
— Ако вятърът не се промени — каза той — и ако те запазят сегашния си курс… два, може би три дни.
— Ако аз управлявах оная флотилия — каза Стрикер — и знаех, че няма как да избягам от битката, щот’ корабите, дет’ ме преследват, са по-бързи, щях още сега да построя моите за битка и да дебна за сяко възможно преимущество.
— Същото бих направил и аз — каза Чола Ий. — Но почнеш ли веднъж да бягаш, трудно се спира. Страхът е лош съветник.
— А ти сигурен ли си, че тях ги е страх, адмирале? — попита Гамелан. — И че бягат, а не бързат към нещо или някъде?
Чола Ий понечи да отвърне троснато, после се замисли. Лека тревога засенчи лицето му и той прокара ръка по гребена бодли на главата си.
— Поддържат все един и същи курс, нали? — каза накрая. — От известно време.
— Точно това си мислех и аз — отвърна Гамелан. — Макар че не разбирам от корабоплаване.
— Долавяте ли нещо по-така, лорд Гамелан? — попита Стрикер.
— Засега не — каза магьосникът. — Но повечето ми енергия отива в опити да разбера какви заклинания е намислил да хвърли срещу нас властелинът и как да ги контрирам. Въпреки това ще се опитам да промуша незабелязано някоя проследяваща магийка.
След което се върна по ураганния мостик, слезе на главната палуба и тръгна към претъпканата си каюта.
Полило поклати глава.
— Не обичам да се сражавам срещу магьосници и не бих искала да съм на мястото на Гамелан. Само си представете враг, когото нито виждаш, нито чуваш, нито можеш да го прободеш с желязо.
Корайс преметна ръка през кръста й.
— Нямай грижа, сестро. Другият властелин също се имаше за безсмъртен, но после налетя на нашата Рейли и сега се пържи нейде из черните преизподни.
Настроението на Полило веднага се подобри и тя се ухили до уши.
А после думите ни се изчерпиха и всички вперихме поглед в малките точици на хоризонта.
Същата нощ навлязохме в странно море. Слънцето залязваше, а небето още беше светло. Когато и залезният светлик угасна, видяхме, че сиянието идва някъде отвъд флотилията на властелина. Беше червено, сякаш някъде зад хоризонта гореше пожар. Чувала бях за фосфоресциращи морета и попитах Стрикер дали и сега става въпрос за това.
— Не съм чувал за морски пожар, дет’ да освети цялото небе — каза той.
— Тогава какво мислиш, че е?
Стрикер се изплю през парапета.
— Отказах се да му мисля много-много още когат’ поехме на туй плаване, капитане. Иначе, кат’ го настигнем оня черен вещер, ръката ми на руля ще се тресе кат’ трепетлика.