Часовете минаваха и светлината на хоризонта ставаше по-силна, а след полунощ, когато най-после слязох в трюма да си легна, в небето се различаваха четири отделни сияния.
Събудих се преди зазоряване, стресната от ужасна воня и викове откъм палубата. Първо си помислих, че ни нападат с магия, и се изтърколих от хамака, като опипвах трескаво наоколо си за меч. Само че се оказа друго. Въздухът, морето, целият свят смърдеше като калните серни бани край Ориса, където баща ми ни водеше често навремето. Хукнах по стълбите към палубата и за пореден път едва не се скалпирах сама в ниския праг на отвора. Явно се бях събудила последна, защото палубата гъмжеше от мъже и жени, които се блъскаха за място до перилата.
Слънцето още не беше изгряло, но имаше някаква плътна жълтеникава светлина, достатъчно силна, за да виждаме. Кафява мараня покриваше морето и макар че през нощта бяхме изминали няколко левги, ликантийските кораби си оставаха едва различими точки на мъгливия хоризонт. Ала не това приковаваше вниманието на всички. На свой ред зяпнах при вида на сушата. Странна беше не само защото не очаквахме да я има тук, а и защото обясняваше вонята и зловещото сияние в нощта. Преброих ниските планински върхове, които се издигаха сякаш от самата водна шир — три… не, пет… действащи вулкана. От конусите им се издигаха димни колони, примесени на моменти с искри и мърляви пламъци. Корайс и Полило стояха мълчаливо до мен.
Видях Гамелан и Стрикер на квартердека и отидох при тях. И двамата изглеждаха напрегнати като струни.
— Изглежда, беше прав, че властелинът бърза нанякъде — казах на Гамелан.
Вместо него ми отговори Стрикер:
— Май тъй излиза, кап’тане. Дали пък не знаят за нек’во убежище от другата страна? Или имат приятели, дет’ да им помогнат? — Почеса се по главата. — Щот’ кожата ти тря’ва да е от желязо, за да живееш тука. Значи нещо друго са си наумили.
Гамелан се намеси разпалено:
— Да, но през цялото време плаваха право насам, към този район, целенасочено. Не са слепи и щяха да променят курса по-рано, ако смятаха, че влизат в капан.
Спомних си нещо, което ми беше казал Амалрик.
— От брат си знам, че кланът Саймън е плавал на запад, по никой не знае докъде са стигали.
Гамелан поглади брадата си.
— Толкова надалеч? Без морска карта? Според мен тези морета са толкова непознати за Нису Саймън, колкото и за нас. По-вероятно е властелинът да е използвал магията си, за да надникне напред.
— Добре щеше да е и вие да бехте надникнали — тихо каза Стрикер, — та да ни предупредите за тоз забравен от боговете океан.
Гамелан погледна наемника и жълтите му очи светнаха опасно. Затова пък тонът му беше от студен по-студен:
— Както вече споменах, използвах цялата си енергия, за да следя движението на властелина и корабите му. Макар всички вие да не сте ги усетили, много заклинания бяха хвърлени, за да ни отклонят от правилния курс, други целяха да ни внушат безнадеждност, толкова силна, че сами да се откажем от преследването. Колкото до тези вулкани… най-голямата опасност, пред която сме изправени, се твори в момента, на борда на флагманския кораб, с който плава властелинът. Точно както Саймън и войниците му точат оръжията си за битката, така властелинът подготвя заклинанията си. — Зъбите му светнаха през брадата и той добави: — Заемете се със своите задължения, капитане, а аз ще се заема с моите.
Стрикер се сви пред презрението на магьосника, но бързо се окопити.
— Простете, че си разтропах толкоз глупаво плювалника, лорд Гамелан — каза той, обърна се и тръгна към главната палуба.
Гамелан само го изгледа мълчаливо.
— Имате ли представа срещу какви заклинания ще се изправим? — попита Корайс в опит да разсее напрежението.
— Не мога да кажа с точност — отвърна Гамелан. — Но всеки може да се досети накъде върви работата само като хвърли поглед наоколо. Не само морето е странно, но и времето се влошава.
И наистина, толкова се бяхме заплеснали по фойерверките на родените от океанските дълбини вулкани, че чак сега забелязахме колко бързо се е променило времето. Слънцето трябваше вече да е изгряло, но небето тегнеше от облаци, плътна сива маса, която бързо почерняваше. Вятърът бръснеше на пориви гребените на шлемовете ни. Дълги вълни на големи интервали браздяха морската повърхност, като онези, които бях виждала при устието на орисианската река по време на зимни бури. По-високите заливаха носа на галерата ни и моряците на вахта се хвърляха по корем зад перилата.