— Трябва да сме готови за всякакъв вид заклинания — объркване, отчаяние, какво ли не — каза Гамелан. — Властелинът няма друг избор освен да ни унищожи или да ни отслаби дотолкова, че сами да се откажем от преследването. В противен случай днес ще е последният ден от живота му.
— Така и ще бъде, гарантирам — твърдо рече Полило.
Гамелан се усмихна одобрително.
— Дано всички споделят твоята решителност, легат. Не забравяйте, че имаме едно голямо предимство — властелинът разполага само с войниците, които са били на борда на корабите в момента на бягството му. Срещу тях ще се изправи Маранонската гвардия, наточена като брадвата, която носиш на кръста си.
Корайс и Полило приеха комплимента спокойно, най-вече защото не го смятаха за преувеличение, и тръгнаха по задачи. Двамата с Гамелан се спогледахме. Думите му за превъзходството на Маранонската гвардия бяха на място, но това далеч не беше единственият решаващ фактор за изхода на предстоящата битка. Имаше поне още два, които Гамелан беше пропуснал да спомене — първо, какво може да се крие в сандъците, които властелинът беше натоварил на корабите от морския замък, и второ, че властелинът се беше озовал в капан. А всеки войник знае, че няма по-опасен противник от онзи, чийто гръб е опрял в стената.
Два часа по-късно вахтените вдигнаха тревога — плавахме право към линия от рифове. Стрикер даде заповед да се промени курсът и да се вдигнат сигнални знаменца, които да предупредят другите кораби. А после изкрещя нови заповеди, които противоречаха на първите, и каза:
— Не са скали. Или поне не такива, които да ни потопят.
Не обясни нищо повече, затова пък всичко живо се струпа отново по перилата. Корабът ни се носеше право към разпенената вода. Наближихме „рифа“ и аз отстъпих стреснато, защото за миг ми се стори, че скалите се издигат и спадат заедно с вълните.
Стрикер прати един моряк да донесе мрежа, спусна я във водата и извади една от скалите. Голяма беше колкото човешки торс и Полило зяпна с уважение капитана, изненадана от силата му, която не беше проявявал преди. Преди да е казала нещо обаче Стрикер извади скалата от мрежата и я метна с една ръка към Полило.
Полило зяпна още повече и отскочи встрани. Скалата падна върху палубата, без да причини по-голямо сътресение от котка, която е скочила от скута на някоя дама. Полило я вдигна и ми я донесе. Тежеше не повече от възглавница.
— Пемза, тъй му викат — обясни Стрикер. — Идва от вулканите. И преди съм виждал таквиз „камъни“, даже съм плавал през цели полета от тях. — После свъси вежди. — Е, май е редно да спомена, че малко след кат’ минах през онуй поле, вулканът взе, че се пръсна кат’ цирей.
Погледнах напред. Бяхме скъсили разстоянието до вулканичните острови и вече различавахме повече от десетина. Зачудих се какво ли ще стане, ако някой от тях изригне, преди да сме настигнали вражеската флотилия. Реших, че това е в ръцете на богинята, и отправих кратка молитва към Маранония, като се надявах властта й да се простира и до тези пламнали морета.
По-късно същия ден видяхме и други отломки — първо носещи се по водата дървета, после и оплетени храсталаци, изтръгнати навярно от далечната суша, чиито върхове различавахме на хоризонта. Всеки връх сякаш принадлежеше на отделен остров или така поне ни се струваше от разстояние. После се появиха и признаци на живот — или на бивш живот по-скоро. Съзряхме малка лодка, носена от морско течение. Пратих взвод на носа, с доспехи и запънати лъкове. Когато се приближихме, видях, че лодката е рибарска, и реших на всяка цена да заловя хората в нея и да ги разпитам за странните тукашни води. Бяха четирима, всичките седнали. Стори ми се странно, че никой не се е изправил и не ни маха, нито се опитва да отклони лодката далеч от флотилията ни; не промениха курса си и към нас, така че ние променихме своя.
Бяхме на хвърлей копие от лодката, когато разбрах защо рибарите са така самоуверени — уви, вече нищо на земята или небето нямаше да наруши спокойствието им. Седяха полулегнали на дъното на лодката, с вдигнати към небето лица. Бяха мъртви, но по телата им не се виждаха рани. Нямаше и признаци на разложение; сякаш смъртта ги бе застигнала съвсем наскоро.
Лодката им беше на метри от носа на нашата галера, когато все пак забелязах нещо — очите им ги нямаше. Към задъненото от облаци небе се взираха празни дупки, покрити със спечена кръв.