— Чайки — чух да казва един моряк. — Първо на очите налитат тия гадини. А понякога нападат и докат’ си още жив, ако си толкоз отслабнал, че нямаш сили да ги прогониш.
Потръпнах.
Продължихме напред сред засилваща се смрад, поддържахме курса си към вулканите и корабите на властелина. По залез-слънце изчислих, че на следващия ден би трябвало да ги настигнем. Позволих си лукса на надеждата, че ще имам честта лично да убия Нису Саймън. Това щеше да сложи край на прокълнатия им род и моето семейство щеше да получи полагащата му се мъст за много злини, включително и за онова, което Саймън беше причинил на Амалрик — затвор и изтезания, а после и опит за убийство.
Морето беше все така бурно, вълните прииждаха на по-къси интервали, а вятърът се беше усилил почти до ураган, тика че Чола Ий даде заповед да пренаредят платната.
— Големите вълни са кофти работа за кораби кат’ тез’ на властелина — каза ми Стрикер. — Галери кат’ нашата могат да издържат и най-силната буря, ама стават много трудни на управление. Газим плитко и вятърът ни носи настрани. — После видя тревогата по лицето ми и побърза да ме успокои: — Не се кахъри, кап’тане. Буря или не, утре със сигурност ще си изпробваме силите срещу властелина.
Наредих гвардията да остане в състояние на готовност през нощта, а един взвод пратих при вахтените на носа. Не мислех, че властелинът ще обърне корабите си и ще ни пресрещне за нощно сражение, но би било глупаво да не взема никакви предпазни мерки.
Бях в трюма и преглеждах за петнайсети път бойните си планове — безсмислено упражнение, което всеки командир изпълнява преди битка, — когато един от невръстните юнги дойде да ми каже, че Гамелан ме чака на палубата. Докато се качвах по стълбите, чух двама моряци да си говорят тихо. Подадох глава и ги видях да стоят с гръб към мен при парапета. Заслушах се.
— Проклет да съм — казваше единият, — ама май тря’ваше да си остана в Джейпур да ме гепи стражата. Щяха да ми лепнат пет годинки в кариерите… голям праз, познавам мъже, дето са издържали! А вместо това… — Морякът се изплю ядно в морето. — Първо ни преметнаха за плячката в Ликантия, а после ни пратиха на тая просешка мисия с банда мърли, дето се задоволяват с дръжки на копия и една с друга. Гоним некъв магьосник, дето утре ще ни види сметката като стой та гледай… а дори ние да го надвием… дори да го надвием, казвам ти, пътят назад е дълъг и бас държа, че ония гадни орисианци пак ще се опитат да ни измамят с платата, дето с кръв сме си я заслужили.
— Да не мислиш, че адмиралът не го знае това, а? — каза другият. — Да убият веднъж ония кучки властелина и да сложим ние ръчички върху златото, дет’ го е натоварил на корабите си… плановете ще се променят, казвам ти. А и не забравяй, че онзи уж носел неква магия, дет’ със сигурност ще можем да я шитнем на някого… к’во, може даже ония магьосници от Далечното царство да проявят интерес, ако не за друго, то за да не я спипа некой друг. Не бързай да овесваш нос, приятел. До утре на обед сички ще пърдим в коприна, казвам ти.
Първият моряк изсумтя, но преди да е отговорил, аз издрънчах с ножницата на меча си в перилото на стълбите към палубата, сякаш тъкмо съм тръгнала нагоре. Двамата се обърнаха, видяха ме да излизам от трюма и побързаха да се отдалечат към кърмата. Не казах нищо, но си помислих, че току-виж утре ни се наложило да водим две битки вместо една и че трябва да подготвя гвардейките си за възможно предателство. Приказките на двамата моряци може да бяха само празни думи на недоволни негодни, но не се съмнявах, че Чола Ий има резервен план, в случай че изникне възможност за по-голяма печалба.
Лесно намерих Гамелан. Беше накарал моряците да му разпънат малка палатка близо до главната мачта. Дори през сернистата воня на въздуха долових уханието на тамян от четирите мангала в ъглите на палатката. Заварих го в мрачно настроение. Седеше с кръстосани крака на килим, застлан върху палубата. Пред него бяха подредени жезълът му, няколко малки колби и петте кокалчета с врязани червени символи, с които правеше предсказанията си. Четири уханни кандила висяха на копринени въжета, вързани за тавана на палатката. Ала онова, което веднага привлече погледа ми, беше отворената абаносова кутия и черният скъпоценен камък в нея — сърцето на властелина.
— Хвърлих костите — каза без встъпление Гамелан — с надеждата да разбера какво е намислил за утре властелинът. Усещам заклинание, което използва същите странни изкуства, които долових и преди последната атака в Ликантия. Но не мога да определя какво точно представлява.