Битката за Ориса

— Явно е насочено срещу нас — казах меко.

— Странно, но не е, поне засега. Набира сила, точно като бурята. Ала му липсва фокус. Не знам с какво да го сравня, така че да ме разбереш, но… може би с циклон, който набира невидими сили във въздуха, преди да се стовари върху земята. Ще ми се да можех да надникна в сърцето на властелина така, както селските вещици уж виждат в сърцето на ухажорите.

— Вчера се чудеше дали властелинът не е подбрал съзнателно това място за голямата битка. Намери ли отговор на този въпрос?

— Да… и не. Долавям тъмна целенасоченост, но не знам дали е планирал това предварително, или просто е решил да се възползва от възможността. Във всеки случай не долавям заплаха от пространствата отвъд хоризонта, а все щях да усетя нещо, ако там ни чакаше засада от магическо естество. — Той поклати объркано глава. — За друго те повиках обаче. Повиках те, защото научих, че именно в теб властелинът вижда най-опасния си враг. Той се страхува от теб.

Не възразих, защото би било проява на фалшива скромност. Властелинът имаше адски сериозни основания да се страхува от мен!

— Подозирам, че ще се опита да те отстрани в самото начало на битката — каза Гамелан. — Теб и знаменоската, която е изтръгнала сърцето на брат му от гърдите. Исмет вече беше при мен и й подсигурих най-добрата защита, която ми е по силите. Едва ли ще я грози по-голяма опасност от всеки друг по време на битката — макар че и така опасността е голяма, разбира се. На теб ще ти е нужно нещо повече обаче. Ела. Седни срещу мен.

Свалих меча от кръста си и седнах с кръстосани крака срещу Гамелан. Той протегна кокалестата си ръка и подхвана тих напев:

— Ястребът за лов кръжи в небето, плячката лежи-мижи в морето. Порчето не мръдва и не шава, дирята му в миг се изпарява.

После каза:

— Подозирам, че властелинът е разгадал онова заклинание с пора, което ти направих преди последната битка, затова реших, че е по-добре да го разваля.

Кимнах признателно, макар че сърцето ми се сви — Гамелан все още не разбираше слабостта на семейството ми към тези малки и решителни ловци и как духовете им ни бяха помагали неведнъж. Реших, че приключим ли с всичко това, ще го помоля да направи друго заклинание, нещо като кръвна връзка с породата им, да речем.

— Има и още нещо, което може да помогне — каза той. Извади малък златен сърп и го положи върху вкамененото и смалено сърце на властелина. — Вдигни ръце с дланите нагоре. — Допря сърпа до китките ми, точно там, където се напипва пулсът. — Вече приготвих билките и направих заклинанията върху този предмет — обясни той, след което запя:

— Няма песни за пеене, няма думи за казване. Кръв при кръв, кръв при кръв. И нека кръвта на убития стане червена мъгла и пред очите на живия се спусне тъма. Тъй очите ще гледат, но няма да видят и напред ще отминат.

А после каза с нормален тон:

— Това е всичко, приятелко моя. Боя се, че основната ти защита утре ще трябва да поемат сестрите ти и собственият ти меч.

— За повече от това никой боец не може да си мечтае, освен за благословията на Маранония и Те-Дейт — казах аз. Понечих да стана, но после ми хрумна нещо и седнах отново на килима. — Гамелан… аз, разбира се, не съм никакъв жрец. Но… преди малко ти каза, че властелинът едва ли е смятал да се озове точно тук, когато избяга с корабите на Саймън, но сега се надява да извлече някаква изгода от положението. Възможно ли е… тези вулкани, към които се приближаваме, да са в дъното на всичко?

Дори на треперливата светлина от мангалите видях как пребледня лицето му.

— Земна магия — прошепна той, повече на себе си, отколкото на мен. — Тук, където тя се протяга от сърцето на света? — Замисли се, после поклати глава и каза по-спокойно: — Не, Рейли. Дори със знанията, получени от Далечното царство и от Дженъс Грейклок, властелинът едва ли е способен да направи това. За да привлечеш от тази сила, не е достатъчно да си велик магьосник в разцвета на могъществото си, нужно е жертвоприношение, толкова голямо, че дори не мога да си го представя… За миг обаче се разтревожих. Благодаря ти, Рейли. Тази нощ ти ме научи на нещо. Не само ми напомни, че мозъкът ми остарява също като костите, а и че прекарвам твърде много време да ровя в собствените си мисли, вместо да почерпя мъдрост от мислите на другите. Моля те, Рейли, ако ти хрумнат и други такива идеи, сподели ги с мен, колкото и нелепи да ти се струват. Вярно е, че сме на път да притиснем властелина до стената, но да проследиш мечката до бърлогата й не е същото като да проснеш кожата й пред камината.