Видях голям флаг да се спуска два пъти над един от корабите, от върха на стърчащия под ъгъл над носа бушприт, и ликантийците вдигнаха до един платната си. Чух подигравателни крясъци откъм нашите галери.
— Тия копелета ще опитат таран — каза Стрикер. — Ама много им здраве. Щото нямаше да сме акулите на Чола Ий, ако се помотвахме, докат’ делфините се пънат да ни ударят.
Греблата се забиха дълбоко във водата и галерите ни се устремиха към битката. Видях, че корабите с моите отделения минават напред, нетърпеливи да се счепкат с врага, но не казах нищо. Не казах нищо, макар че видях другите кораби, онези с войниците на Чола Ий, да изостават и да оставят на друг да обере славата — и да пролее кръвта — на първото стълкновение.
— Капитан Стрикер — извиках. — Онзи кораб, който даде сигнала за атака. Там трябва да е властелинът. Насочете се към него!
Стрикер изрева някакви заповеди и галерата ни се стрелна към набелязаната цел. Явно не само ние бяхме видели сигнала със знамето, защото и други орисиански кораби се включиха в атаката. Най-отпред беше галерата на Чола Ий. Като знам каквото знам сега, и като знам какво стана с Чола Ий, съм склонна да обясня усърдието му с онова, което ми каза преди атаката срещу Ликантия — че един водач на наемници трябва да е винаги в първите редици, иначе рискува глутницата бързо да му намери заместник. Но макар да се надявам, че банда гладни демони разкъсват душичката му на малки парченца, охотно признавам, че кураж не му липсваше. Никога не бива да забравяме, че храбростта не е запазена марка на героите.
Два ликантийски кораба излязоха пред флагмана на властелина в опит да защитят водача си. Скоростта, с която се движеха, ми се стори неестествена. Макар вятърът да духаше бясно в платната им, единствено магия можеше да обясни подобна скорост.
Заля ме вълна от страх. Изведнъж осъзнах, че ще умра, при това не благородно, а като последната неудачница, с разпорен корем и разпилени черва, ще се гърча в агония и ще гледам безпомощно как властелинът се измъква от хватката ни. Чух жени и мъже да крещят от ужас, покосени от същото заклинание. Потърсих думи, с които да върна куража им — техния и своя, — но не открих и една, защото в същия миг ни застигна второто заклинание на властелина и мислите ми се пръснаха хаотично. Объркването ми беше толкова голямо, че нито знаех какви заповеди да дам, нито какво ще правя, когато стигнем до противника.
А после откъм носовете на галерите ни изригна огромен зелен облак, страхът и объркването се стопиха и аз видях Гамелан, който размахваше трескаво ръце, заплитайки контразаклинанието. Обикновено магиите не сработват добре по време на сражения, защото и двете страни влагат ужасно много време в създаването на най-разнообразни заклинания — от такива за персонална защита и непробиваеми доспехи до други от тактическо естество като тези, които властелинът току-що беше хвърлил срещу нас. Ала рядко се случва толкова могъщи заклинатели като Гамелан и властелина да присъстват лично на бойното поле. Нямаше съмнение, че сме свидетели на магически двубой, който щеше да остане в историята.
Поех жадно въздух и той ми се стори сладък, нищо че вонеше на развалени яйца. Хвърлих поглед към другите одрисиански кораби точно когато една от галерите се опита да избегне сблъсъка с налитащ ликантийски кораб. Но или магията за объркване още не се беше вдигнала докрай, или гребците не бяха достатъчно опитни, защото подсиленият нос на ликантиеца се заби странично в корпуса на галерата, натроши фалшборда и я наниза на тарана си както рибар нанизва риба на харпун. Разнесоха се викове, когато галерата се вдигна над водата и увисна за миг във въздуха; а после дървенията се сцепи, галерата се наклони настрани и цопна обратно във вълните. Носът на ликантийския кораб се стовари отгоре й, потопи я, прегази я и тя пое към морското дъно… моряци и гвардейки се мятаха трескаво във водата, търсеха нещо, за което да се хванат, но дрехите и доспехите ги дърпаха надолу, разпенените вълни ги заливаха.
Толкова видях — за повече нямах време. Хукнах към носа, като крещях заповеди на гвардейките си. Знаменоска Исмет тичаше на крачка след мен. В движение чух нов грохот и този път бях сигурна, че не идва нито от морето, нито от рифовете в далечината, а от вулкана зад нас. Изригвай, проклет да си, помислих си. Непосредственото ми бъдеще носеше сблъсък на мечове, а не потоци от лава.
Корайс и Полило ме чакаха начело на взводовете си. Корайс си беше лепнала застиналата усмивка, която неизменно кривеше лицето й по време на битка. Полило си тананикаше нещо, което пък беше нейната запазена марка. След една битка я попитах каква е тази песен, която толкова я вдъхновява, а тя ме изгледа с празен поглед и ме попита добре ли съм, защото изобщо не можела да пее и си го позволявала само в пияно състояние и при наличието на достатъчно голям хор от други пияндета, който да прикрие фалшивото й мучене.