Двучленният ни абордажен отряд предизвика викове и крясъци откъм палубата, един стрелец в гнездото на бушприта пусна по нас стрела, но тя мина далеч. Самата аз вече държах в ръце взетия назаем лък, прицелих се и стрелях — стрелецът високо горе размаха ръце и падна, пронизан в гърдите. В гнездото на мачтата имаше още двама стрелци, които се целеха към нас, без да съзнават, че времето им е изтекло — Исмет свали единия, а аз, преминала в боен режим, който разтегляше времето като в подводен сън, извадих без бързане стрела от колчана, изпънах тетивата, усетих мига, в който лъкът и стрелата ми прошепнаха „пускай“, направих го и послушната стрела се заби в гърлото на последния ликантиец горе. Гнездото се опразни и поне на първо време нищо не ни заплашваше — поне докато ликантийците на палубата не откриеха начин да се промушат през мрежата, която сега ни прикриваше.
Галерата на Стрикер беше заела позиция, а после видях и кораба на Чола Ий да се приближава с пълна скорост. Колкото повече подкрепления, толкова по-добре. Преметнах лъка през рамо, покатерих се по веригата, открих солидна дървена подпора, за която да се хвана, и се прехвърлих на бушприта.
Писарю, ще се отклоня за кратко, колкото да спомена за още един аспект на сраженията, който сагите пропускат. Солидната дървена „подпора“, за която споменах току-що, беше всъщност един от отворите, прорязани в носа, за да служат като отходно място. Мога да се хвана на бас — залагам наследствения си дял от богатството на рода Антеро срещу кое да е копче от твоята туника, — че нито една героична картина или описание на онзи момент не ме изобразява как вися там с ръце в лайната и с Исмет до мен.
Но това нямаше значение, нито тогава, нито по-късно, защото от бушприта към средата на предната мачта беше опънато дебело въже, така нареченият щаг. Разполагах с броени секунди, защото по мрежите вече пълзяха копиеносци.
Извиках надолу към нашата галера да ни осигурят прикритие със стрелба, но гласът ми се стопи в поривите на внезапния вятър, пробил си път през контразаклинанието на Гамелан. Ала и без изричната ми заповед откъм палубите на Стрикер и Чола Ий литнаха стотици стрели, ликантийските копиеносци закрещяха и отстъпиха.
И ето че с Исмет се закатерихме по дебелото въже към мачтата, увиснали надолу с главите като маймунки. Щагът свършваше при малка платформа, която, както разбрах по-късно, се наричала „марс“, точно над най-долната рея, и явно Маранония ни помагаше, защото на платформата нямаше вражески войници. Бяхме извадили мечовете си и се оглеждахме трескаво. Едновременно забелязахме въжетата, които държаха предпазната мрежа. Придвижихме се странично по реята, дебелата греда, която държеше платното, разсякохме с няколко удара въжетата и мрежата се срина върху палубата и захлупи шепата стрелци, които се целеха в нас. Сега нищо не пречеше на абордажните отряди да си свършат работата.
Галерата на Стрикер се беше лепнала за борда на ликантийския флагман и се подмяташе по вълните, а после абордажните куки литнаха и моите жени се изсипаха върху вражеската палуба. Отзад беше галерата на Чола Ий, стрелците му се трупаха на носа и засипваха кораба на властелина със стрели.
С Исмет спряхме за миг, колкото да си поемем дъх, и една стрела изжужа на косъм от главата ми — широкият й връх поряза ръката на Исмет и се заби в мачтата. Исмет понечи да скочи, но овладя инстинктивната си реакция, преди да съм посегнала, за да я спря.
— Не можем да останем повече тук — каза тя, докато бършеше кръвта от плитката рана, после свъси объркано вежди. — Макар че не виждам откъде дойде тази стрела. Хайде да се махаме. По-късно ще си уреждаме сметките с онзи тип, който и да е той.
Хубаво, помислих си. Къде да се махнем обаче? Фордекът под нас гъмжеше от сражаващи се мъже и жени, писъци и бойни викове. Мярнах Полило — острието на брадвата й хвърляше отблясъци. Огромната жена парира удар с копие, премина в атака и брадвата й се заби дълбоко в рамото на копиеносеца. Никоя от страните не отстъпваше, никой не предлагаше, нито молеше за пощада. Ликантийците може и да бяха зли, но боговете са ми свидетели, бяха и смели. С костите си усещах, че днешното сражение, дори да не засягаше така драматично съдбата на Ориса, щеше дълго да живее в легендите. Битката не носи слава, ако врагът е малодушен.
През звуците на битката долових отново громоленето на вулканите.
Можехме да се спуснем по такелажа към битката долу, но имахме по-спешна задача. В другия край на палубата, зад централната мачта, беше струпана стена от войници, които препречваха пътя на абордажните отряди към крайната им цел. Властелинът стоеше спокойно на квартердека, точно зад ликантийския кормчия. Докато той не паднеше, всички ние се моряхме да избиваме паленца, вместо да се хвърлим върху вълка.