И двамата мълчахме — в истинските двубои, когато залогът е кръв, няма време за чесане на езици.
Следващата му атака беше насочена към лицето ми, явно с идеята, че тази част от тялото си бих пазила най-зорко, понеже съм жена. Но аз само мръднах главата си и острието му пропусна целта. Не му дадох време да възстанови равновесието си, а нападнах, целех се в ямката на гърлото. Моят удар също не намери целта си и за миг се озовахме гърди до гърди, толкова близо, че усетих сладникавия мирис на кардамон в дъха му. Опита се да ме удари с глава, но аз дръпнах навреме своята, изплюх се в лицето му и отскочих назад.
Помня, че кимнах несъзнателно, докато заемах защитна стойка — Нису Саймън умееше да се бие. Дълго ще помня мига на смъртта му, а че беше такъв, съмнение нямаше. Разбрахме го и двамата — очите му изведнъж се разшириха, а после се стиснаха инстинктивно в очакване на болката, докато аз се хвърлях напред и отдолу. Мечът ми се плъзна под ризницата и се заби дълбоко в корема му.
Саймън залитна назад. Вече не представляваше заплаха, затова се обърнах светкавично с вдигнат за блокада меч, а до ушите ми стигнаха победоносните викове на моите жени. Явно бяха пробили ликантийските редици на главната палуба, възползвайки се от смута сред войниците при смъртта на Саймън. Ала всичко това само мина покрай вниманието ми.
Пред мен беше последният властелин. Зад него стоеше последният войник на квартердека, но той беше без значение.
Властелинът изпълваше целия ми свят.
И в този миг илюзорното, „подводно“ разтягане на времето стана реалност, а не страничен продукт на претоварените по време на битка сетива. Беше все едно се движа в гъст петмез или газя в плаващи пясъци, ужасия, излязла от нечий кошмар.
— Порчето! — изръмжа насреща ми властелинът. А после хвърли към мен заклинанието си: — Женският пор, кучката! Убийцата на брат ми, навлякла чужда магия. Антеро! Този път нишката на живота ти ще прекъсне, ще се прекъснат и всичките ти дела! Умри заради нахалството и арогантността си, умри заради разрухата, която носиш със себе си! Сега ще стоиш и ще чакаш смъртта си, докато помета този кораб и това море от всички орисианци. Твоята смърт обаче ще е особена, Антеро, ще е най-ужасната, каквато са познали само онези, които умират като мои Избрани, ще умреш от собствената си ръка, но начина ще го избера аз. И не търси помощ, кучко. Помощ няма да дойде, нито от твоя магьосник, нито от мърлите, с които служиш.
Знаех, че казва истината, защото всички на кораба се бяха вкаменили също като мен.
— А сега ме погледни в очите и чуй какво ще ти заповядам — каза накрая той.
И бавно, много бавно, очите ми се вдигнаха нагоре, по костеливите му гърди, по рошавата брада и изпилените остри зъби; не можех да се спра и след миг погледът ми затъна дълбоко във водовъртежа на очите му.
— Да, очите — каза властелинът почти спокойно, сякаш двамата се намирахме в някаква тиха и безопасна стая. — Твоите очи. Те ще са първи. Хвърли меча и си извади очите, порче. Имаш остри нокти, които дълбаят навътре. Забий нокти в очите си, порче, и ще ти дам позволение да крещиш колкото си искаш.
Усетих как мечът се изплъзва от хватката ми и пръстите на другата ми ръка се свиват послушно като нотките на граблива птица. И тъкмо посягах неохотно към лицето си, когато усетих нещо и изведнъж възвърнах контрола над собствените си действия… само за миг се бях отърсила от лепкавото като плаващи пясъци заклинание. Стиснах здраво меча си като преди, а пръстите на другата ми ръка се отпуснаха. Браво, Гамелан!
— Съюзникът ти е по-добър, отколкото очаквах, но не толкова, че да ме спре — каза властелинът и се наведе, без да отделя очи от моите. Мушна ръка в отворена кесия, която висеше на гърдите му, и хвърли към мен шепа прах.
Прахта се втвърди и се превърна в миниатюрни остри стрелички. Опитах се да отскочи встрани, но краката ми пак бяха натежали. Една мисъл прекоси главата ми, докато се готвех да посрещна смъртта си, мисъл, която не разбирах:
Беше все едно съм направила заклинание, но трябва да го беше направил Гамелан, разбира се. Така или иначе, смъртоносният облак се раздели в два потока и ме заобиколи.
Властелинът примигна объркано, после дойде на себе си.
— Смъртта те чака, смъртта те вика — извика той с пронизителен глас, издигнал се почти до писък в края на фразата; ръката му се стрелна и измъкна меча от пръстите на замръзналия от ужас ликантийски войник до него. — Силата ми става на стомана, става на меч и се стрелва към сърцето ти, така както ти отне сърцето на брат ми. — Пристъпи напред, бързо и изящно, като млад воин, а не като старец.