Аз стоях като вол в кланица, който чака чука на касапина, но миг преди да е станало твърде късно, нещо застана между нас.
Не знам как да го опиша другояче освен като присъствие, което се промени пред разфокусирания ми поглед. Първо го взех за образа на Маранония, с доспехите и шлема, но после то се промени във формата на моята отдавна мъртва и дълго оплаквана Отара, а после се промени отново и ми се стори, че разпознавам Трис, но лицето беше на майка ми, а после прие формата на жена, която не познавах, жена със старомодна носия на орисианска селянка… а после крайниците ми се раздвижиха освободени и видението се разпадна в обикновена морска мъгла от бушуващата наоколо буря, и аз хвърлих меча, както се хвърля копие; властелинът почти ме беше достигнал във вихъра на атаката си.
Върхът на меча се заби под извивката на ребрата му вдясно и проби белия дроб.
Властелинът изкрещя, мускулите му се свиха конвулсивно и мечът му излетя високо, после цопна в морето. Той залитна назад и помислих, че ще падне, но по някакъв начин — със силата на волята си, без съмнение, — той остана на крака, а мечът ми падна на палубата.
Червена пяна обагряше устните му и той я изплю, веднъж и още веднъж, и брадата му поаленя.
Залитна отново и се подпря на капака на една от отворените магически ракли.
— Браво, браво. Боях се от това… и хвърлих костите. Има светове, още и още. Ти ме порази, женско порче, но нищо не ще спечелиш от този удар. Пак ще умреш, сега или след ден или месец. И дните, които ти остават, ще бъдат дни на болка и смут. Дни преброени, Антеро, и броят им е малък.
После вдигна очи към тъмното буреносно небе и гласът му набра сила, издигна се до писък, оглушителен както онзи път, когато ми се заканваше от облаците над морския си замък, и заговори на език, който не знаех, редеше тъмни заклинания, които не разбирах, но които вледеняваха душата ми. А после различих последните думи:
И сякаш не го бях ранила смъртоносно, се изправи силен и жизнен и се източи на ръст високо над мен. Магьосниците умират трудно, помислих си, ръката ми откри дръжката на кинжала и го извади от канията.
Но преди да нападна, властелинът се наведе, взе една от раклите — ракла, която дори трима силни мъже биха повдигнали трудно, и с три дълги крачки стигна до парапета.
— Цената е платена и битка предстои — изкрещя той и скочи право в бурното море, стиснал в ръце магиите си.
Хукнах към парапета и се наведох през него, но не видях нищо освен разпенени вълни.
Осъзнах, че последният властелин наистина е мъртъв, но не ми остана време да се зарадвам.
Защото морето изведнъж полудя и разбрах за каква кървава цена ломотеше той, преди да скочи зад борда. Разбрах дори и казаното от Гамелан предната вечер в палатката: „за да привлечеш от тази сила… е нужно жертвоприношение… толкова голямо, че дори не мога да си го представя“.
Властелинът беше платил тази цена и земята вля нужната сила в неговото най-велико заклинание — изплю огън в небесата и прогони сивия полумрак и дъжда. Два вулкана изригнаха едновременно. Лава бликна от пастта на по-близкия, дим и огън изригнаха до небесата.
Стоях и зяпах, а после Корайс се появи до мен и ме задърпа трескаво.
— Рейли! Трябва да бягаме!
Спомените ми за последвалите минути или часове са неясни, но ясно помня как Корайс ме повлече насила по палубата, а после жените ме прехвърлиха тромаво на нашата галера. Нямам спомен, съпротивата на ликантийските войници и моряци да е продължила след смъртта на властелина. Може да бяха загинали всичките, или пък като мен са зяпали омагьосани огнената смърт. Помня, че чух Стрикер да крещи всички да хващат греблата, помня и как зърнах през сивата мараня кораба на Чола Ий, който бягаше с пълна скорост пред разширяващия се ад.
Помня също, че видях няколко ликантийски кораба да се поклащат безцелно, мятани от вълните, сякаш кормчиите им ги бяха зарязали в пристъп на паника.
Огромни скали, хвърлени от катапултите на самите богове, скали по-големи и от най-големия кораб, се забиваха в морето около нас, а от небето се сипеше нестихващ дъжд от нажежени частици пръст.