Помня, че видях и други орисиански кораби да тръгват след нас, веслата им загребваха дълбоко в отчаяно бягство от гнева на вулканите.
Но убежище нямаше, защото бяхме попаднали в същия капан като властелина и неговите кораби. Зад нас бяха вулканите. Пред нас се точеха рифовете, свирепи каменни пръсти, щръкнали от беснеещите вълни; дълги пясъчни наноси чакаха да прегърнат киловете ни, а малки скални острови ни обръщаха негостоприемно ръбатите си гърбове. Излаз към безопасността на откритото море нямаше.
Стоях на квартердека. Стрикер беше поел румпела, помагаха му двама от най-силните му и опитни моряци.
— Кажи на жените си да слязат долу — извика ми той.
Зачудих се защо. Ако някоя от онези канари удареше кораба, всички бяхме обречени, и ако трябваше да избирам, бих предпочела да умра тук, под открито небе, нищо че въздухът вонеше нетърпимо на сяра, отколкото в задушния трюм на галерата. А после един от войниците погледна назад към вулкана и изкрещя.
Обърнах се и видях нещо, което и днес спохожда кошмарите ми и ме буди с писъци на ужас. Чудовищна вълна, не, не вълна, а буквално стена от вода връхлиташе отгоре ни. Сива, прошарена с бяло, с ивица мръсна пяна по гребена. Приближаваше се по-бързо от тигър в бяг, по-бързо от хвърлено копие, по-бързо от стрела, по-бързо от самата орис.
Очите ми казваха, че надхвърля на ръст дори породилия я вулкан, макар да съзнавах, че не е възможно. Колко беше висока ли? Не знам, не бих се осмелила да предположа дори. Във всеки случай много по-висока от главната ни мачта. Може би два пъти или три пъти по-висока — над сто стъпки. Породила се беше близо до сушата, защото носеше изтръгнати с корените дървета, а ми се стори, че зърнах дори колиби и малки лодки да се премятат в сърцевината й.
Ревеше — по-силно от вятъра, по-силно от вулканите. Може и да съм крещяла. Знам, че чух други да крещят, и да крещиш в онзи миг не беше срамно, нито проява на слабост. Хвърлих се да търся някакво прикритие, докато Стрикер, мъж по-корав, отколкото се полага комуто и да било, крещеше последни заповеди към гребците да изтеглят веслата. Зърнах някаква решетка, метнах се отгоре й и впих пръсти в пречките.
А после морето ни сграбчи.
Сграбчи ни за кърмата и ни повдигна нагоре и още по-нагоре, като едновременно с това ни тласкаше напред, носът увисна и аз вече гледах надолу към фордека и впилите се в пейките си гребци, и отвъд тях — към разбеснелите се вълни долу.
Продължихме да се издигаме, още и още, яхнахме гребена на вълната и за миг почувствах прилив на надежда, но после гребенът поддаде и морето се сгромоляса върху палубата. Не знаех какво става, къде е горе и къде е долу, къде е небето; водата ме блъскаше с огромни юмруци, дробовете ми крещяха отчаяно за въздух, но въздух нямаше; не можеха да издържат и миг повече, но аз им забраних да се предават, забраних им слабостта да се откажат от борбата… а после въздухът се появи отново, защото галерата се плъзгаше свободно по другия склон на гигантската вълна.
Надигнах се, остана ми време да видя, че повечето ми гвардейки са успели да се задържат; Стрикер също беше жив и отново раздаваше заповеди с гръмовния си глас; същото правеше и Дубан; гребците пак хващаха греблата. А после някой извика, че напред имало пенести вълни.
Щяхме да се разбием в рифовете. Протягаха алчно извитите си пръсти сякаш на стъпки от носа на галерата. Нямаше начин да обърнем, нито да ги избегнем, защото ни застигаше нова вълна.
И отново полетяхме нагоре, а после се сринахме в дълбините и отново оцеляхме, завъртяхме се като пумпал във водовъртежа след тези адски вълни — и оцеляхме.
Спомних си за рифа, рифа, на който щяхме да се нанижем, и плъзнах поглед напред за тази нова опасност. Но там нямаше нищо… разбрах какво е станало и погледнах назад. Предположението ми се потвърди — вълната ни беше пренесла над острите зъбери.
Ала наоколо имаше други скали, затова Стрикер закрещя нови заповеди и гребците се опитаха да ги изпълнят, но време не остана, защото ни подхвана трета вълна.
Когато и тя отмина, видях още два кораба в хватката й — и двата орисиански.
Отново бяхме оцелели.
Още четири гигантски вълни ни връхлетяха през онзи страшен ден и всяка ни отнасяше на запад, все по-навътре в непознатото море, все по-далеч от линията на рифовете, които блокираха единствения известен ни път към дома.
Така или иначе, последната огромна вълна ни захвърли, отмина и отново се озовахме в лапите на „нормална“ буря. Време беше да преценим щетите. Огледах се и различих силуетите на други кораби в сумрака. Единият беше галерата на Чола Ий.