Не бяхме единствените оцелели.
Ликантийски кораби не се виждаха. Реших, че вълните са ги погълнали заради по-малката им повратливост в управлението. А някои може и да бяха издържали на водната стихия, но да се бяха разбили в рифовете. Може и да имаше оцелели от екипажа и войниците, но те щяха да изживеят остатъка от живота си на варварски брегове. Всичко това беше без значение. С Ликантия беше свършено.
Но цената беше жестока.
Бяхме изгубени в непознато море, картите ни бяха безполезни. Мъже и жени бяха мъртви, други скоро щяха да умрат от раните си. Единствената ни надежда за спасение беше в магията. Тя ни беше докарала тази беда, пак тя беше единствената ни надежда да се измъкнем.
Само че на палубата, точно там, където беше разпънал палатката си преди сражението, Гамелан лежеше окървавен. Не помръдваше, а на челото му имаше огромна синина.
Без съмнение беше мъртъв.
Втора книга
В непознати води
8
Викът на гущера
В сърцата си всички богове са злобни побойници. Заявявам го без страх, защото съм видяла и добро, и зло от боговете и още не мога да реша кое е по-лошо — благословията или проклятието им. Мисля, че всички ние сме част от някаква тяхна игра, конците ни дърпа майстор кукловод, а по игралната дъска има толкова лайна, че никой смъртен не може да я прекоси, без да си оцапа ботушите. Да не говорим, че още не съм виждала дар, в който да не се крие змия, нито съм срещала човек, дори най-надарения, който на един или друг етап от живота си да не проклина съдбата, при това с основание.
Върна ли се в мислите си към морската битка, която ви описах току-що, ме изпълва сериозното подозрение, че в онзи ден залите на боговете са кънтели от смях и подигравки. Вярно, Ориса беше спечелила поредната си победа. Но и този път знамето беше издигнато на лайнян прът.
Загубите ни бяха страховити — мнозина бяха намерили смъртта си, а виковете на ранените кънтяха над съскащото море. От петнайсетте ни кораба бяха останали девет, два от които бяха пострадали до такава степен, че без сериозен ремонт скоро щяха да потеглят на свой ред към морското дъно. Единственият ни неоспорим късмет през онзи ден беше, че повечето от моите гвардейки бяха оцелели, при това без сериозни наранявания. Ала за мъртвите скърбях дълбоко, сърцето ми тежеше от загубата — тяхната и на Гамелан. Но да оплакваме мъртвите нямаше време, поне засега.
Въпреки бурното море накарах Стрикер да ми даде най-добрите си моряци, които да ме прекарат с лодка до флагманския кораб. Трябваше да говоря с Чола Ий лично, а не с помощта на сигнални флагчета или тръба. Корайс и Полило щяха да дойдат с мен.
Наемникът ме посрещна намръщен в каютата си, но след като го уверих, че Ориса ще го възмезди за изгубените кораби, настроението му се подобри значително. Изказах му съболезнования за хората, които беше изгубил, но той само махна с ръка.
— Не си губете съня заради тях, капитане. Аз със сигурност няма да загубя своя. Знаеха какъв риск поемат, като подписват договорите си. А и до един бяха пълен боклук, който лесно ще заменим, върнем ли се в познати води. Да не говорим, че така делът от плячката ще е по-голям за оцелелите.
Полило изръмжа при тази проява на неуважение към мъртвите. Изпитваше дълбоко презрение към наемниците и дори беше строшила главата на един, защото си беше позволил да я зяпа твърде открито. Въпреки това, според личния й кодекс на честта, те бяха братя по оръжие и заслужаваха нещо повече от страна на господаря си. Бях на същото мнение, затова не я смъмрих.
Освен това ме гризеше смътна тревога заради зле прикритото неудоволствие, с което реагира Чола Ий на появата ми. Сякаш не беше очаквал да преживея битката. Напомних си да не се държа като глупачка и да не позволявам на антипатията си към адмирала да ме подвежда. Не се и съмнявах, че Чола Ий би вдигнал банкет, ако падна и си строша врата, след като се приберем по живо по здраво в Ориса, но тук, сред незнайните опасности на това незнайно море, всеки меч беше от значение и адмиралът, също като мен, едва ли би се поддал на личните си антипатии.
Корайс запълни мълчанието:
— Говорите за завръщането ни като за нещо лесноосъществимо — каза тя и посочи разгънатата върху масата карта. — Дори не знаем къде сме, освен че сме отвъд границите на голямата карта, а и на всички останали.
— Не е толкова трудно, колкото изглежда — отвърна той и смигна на Фокас по повод глупавия въпрос на жената. — Само да се върнем от другата страна на рифа и бързо ще се ориентираме.