Корайс му върна усмивката, само че нейната беше тънка-тънка, а в очите й мярнах блясък, достатъчно твърд да наточиш с него камата си.
Погледнах през големия прозорец на каютата. Отвъд кърмата на кораба се виждаше веригата черни рифове и ръмжащи вулкани. Погледнати от палубата, те заемаха целия хоризонт, на юг и на север докъдето поглед стига.
— Все някъде свършват, предполагам — казах аз. — Въпросът е в коя посока да тръгнем, за да съкратим максимално пътя си?
— Много жалко, че магьосникът вече го няма — вметна Фокас. — Щеше да хвърли костите — и готово.
Ако питаха мен, това не беше единствената причина да съжаляваме, че Гамелан го няма. Когато го видях да лежи на палубата с окървавено лице, ме обзе дълбока мъка, почти сякаш бях загубила някоя от гвардейките си. Познавахме се отскоро, но въпреки това бяхме станали приятели и знаех, че компанията му ще ми липсва, нищо че все ме дразнеше с приказки за уж магическата ми дарба. Моряците, натоварени със задачата да съберат мъртвите, отказаха да докоснат трупа му. Страх ги беше от магьосника дори след смъртта му. Наредих да го преместят в малката му каюта, докато намерим време да подготвим тялото му за очистващите обреди и погребалните церемонии, достойни за най-великия жрец на Ориса.
Тези ритуали би трябвало да продължат седмици наред, целият град да е в траур, прозорците на жреческия дворец да бъдат затъмнени и самото небе да потъне в магически мрак. Избраният от жреческата гилдия негов заместник щеше да води погребалната церемония, а всички членове на градската управа и най-изтъкнатите ни съграждани щяха да държат речи във възхвала на покойника. На името му щеше да бъде наречен площад или булевард; цели стада говеда, а дори и една-две човешки души, навярно и някой покрусен от скръб доброволец, а не само осъдени престъпници, щяха да бъдат принесени в жертва. Ала тук, на много левги от Ориса, в средата на нищото, погребението му щеше да е много по-скромно. Въпреки това бях решена да направя всичко по силите си, дори смятах лично да го прехвърля през борда.
Пренебрежителната реплика на Чола Ий ме върна към настоящето.
— Не ни трябва магьосник, за да решим — каза той. — На север или на юг, няма значение. Въпрос на няколко дни повече или по-малко.
Измъкна златна монета от джоба си. Беше от Ираяс, с образа на цар Домас от едната страна и символа със слънцето и змията от другата. Зачудих се как ли се е сдобил наемникът с толкова рядка монета.
— Нека боговете решат — каза той. — Ако се падне царският образ, тръгваме на север. Ако отгоре остане змията — на юг.
Кимнах сдържано. Но когато Чола Ий хвърли монетата и тя се завъртя във въздуха, образът на цар Домас изникна пред вътрешния ми взор. Север. Трябваше да поемем на север. Монетата падна със звън на масата и змията се облещи насреща ми.
— Значи потегляме на юг — каза Чола Ий.
Едва не викнах: не, трябва да тръгнем на север! Настръхнах, толкова силна беше нуждата ми да извикам.
Но само миг по-късно усещането ме напусна и се почувствах глупаво.
— Така да бъде — казах.
С тези думи подпечатах съдбата ни.
Потеглихме на юг. Веригата рифове не свършваше, миля след миля ниски зъбери и извисяващи се вулкани. Много от тях бяха действащи, плюеха дим и храчеха лава, която се свличаше по склоновете им и караше морето наоколо да възвира. При един такъв вулкан видяхме хиляди мъртви риби да се полюшват с корема нагоре във водата. Ята птици кръжаха и кряскаха доволно над този неочакван пир от прясно месо. А после вятърът промени посоката си и довя плътен облак дим от друг действащ вулкан. Едно от грачещите ята попадна в обсега му и птиците западаха като зрели круши в морето. Скоро лютивият дим застигна и нас. Смрадта му беше такава, че мнозина започнаха да повръщат на палубата. Офицерите издадоха гъгниви заповеди и след малко успяхме да се измъкнем, макар гребците ни да бяха толкова зле, че едва се движеха. И едно мога да ти кажа, писарю — ако вятърът не беше променил отново посоката си, сега едва ли щях да съм тук и да ти досаждам с приключенията си.
Когато се отдалечихме на уж безопасно разстояние, прибрахме веслата, колкото да дойдем на себе си. Главата ме болеше ужасно, а костите си усещах така, сякаш някой гигант ме е изстисквал като мокро пране. Гълтах чист въздух, докато не ми се зави свят и не се почувствах очистена.
Обърнах се да видя как са другите и чух някой да вика: